Върви си, каза той със затаен дъх. Върви си оттука. Опита се със знаци да и покаже, че трябва да се върне, че не бива да стои там.
Тя поклати глава и като се приведе, се затича наляво и нагоре по склона.
Инок скочи и се впусна след нея — в същия миг зад него се чу някакъв пукот и въздухът се изпълни с острия мирис на озон.
Инстинктивно се хвърли на земята: малко по-надолу по склона един квадратен метър от земята вреше и кипеше, като горният слой бе напълно отнесен и самата почва и скалата се бяха превърнали в някаква клокочеща каша.
Лазер, помисли си Инок. Пришълецът беше въоръжен с лазерен пистолет, способен да концентрира огромна енергия в един тънък светлинен лъч.
Стегна се, пробяга няколко крачки нагоре по хълма и се просна по корем зад една групичка недорасли брезови дървета.
Въздухът отново изпращя, удари го гореща вълна и замириса на озон. Върху отсрещния склон едно парче земя започна да пуши. Отгоре заваля пепел и започна да се стеле по ръцете на Инок. Хвърли бърз поглед нагоре и видя, че горната половина на брезите е изчезнала, прорязана като с нож от лазера. Тънки струйки дим се издигаха лениво от посечените клони.
Независимо от това, какво е възнамерявал — или не е възнамерявал — да прави в станцията, сега пришълецът не се шегуваше. Знаеше, че е поставен натясно, и вече не подбираше средствата.
Притиснал се до земята, Инок започна да се тревожи за Луси. Надяваше се, че нищо лошо не й се е случило. Малкото глупаче нямаше работа тук. Изобщо не биваше да е тук. Какво търсеше в гората по това време на деня? Ханк пак щеше да си помисли, че са я отвлекли, и щеше да тръгне да я търси. Какво ли, по дяволите, й е щукнало сега?
Започваше да се здрачава. Само най-високите върхари на дърветата се огряваха от последните лъчи на слънцето. Появи се хлад, пропълзял нагоре по клисурата откъм долината. От земята се носеше сладостният дъх на влага. Из някоя невидима хралупа се чу тъжният зов на козодой.
Инок скочи от мястото си зад групичката брези и се стрелна нагоре по склона. Стигна до падналия дънер, който предварително бе избрал за прикритие, и се просна зад него. От пришълеца нямаше и следа, не последва и изстрел от лазерния пистолет.
Инок огледа внимателно терена пред себе си. Още две притичвания — първо до няколкото скали ей там, а после до началото на самите канари, — и щеше да се озове над криещия се пришълец. А като се добере дотам, запита се той, какво трябваше да направи?
Да отиде и да залови пришълеца, разбира се.
Нямаше как да изготви план за действие или предварително да уточни тактиката си. Като се добереше до канарите, трябваше да се довери на своя усет и да се възползва от всеки шанс, който му се предоставеше. Намираше се в по-неизгодна позиция, защото не биваше да убива пришълеца, а само да го залови и да го върне — а ако се наложеше, да го довлече, въпреки съпротивата и крясъците му — обратно в станцията.
Може би тук, на открито, нямаше да може да използва вонята като защитно средство така успешно, както в затворената стая и това, помисли си той, можеше да улесни задачата му. Още веднъж огледа чукарите от единия край до другия, но не забеляза нищо, което да му подскаже местонахождението на пришълеца.
Пълзешком се придвижи малко напред, подготвяйки се за следващия набег нагоре по склона, като се стараеше да не издава никакъв шум.
С крайчеца на окото си забеляза някаква движеща се сянка, която се прокрадваше нагоре по склона. Изправи се рязко, завъртайки пушката натам. Но преди да успее да насочи дулото, сянката се стовари върху него, бутна го назад и го събори по гръб, а една огромна, широко разперена длан затисна устата му.
— Юлисис! — извика Инок задавено, но страховитата сянка само изсъска предупредително.
Тежестта бавно се отмести от него и ръката престана да затиска устата му.
Юлисис посочи към канарите и Инок кимна с глава.
Юлисис припълзя още по-близо и наведе главата си към Инок. Когато зашепна, устата му се намираше на сантиметър от ухото на Инок.
— Талисманът! — каза той. — Талисманът е в него!
— Талисманът! — изтръгна се от Инок, преди да успее да сподави вика си, сещайки се, че не бива да вдига никакъв шум, за да не разбере онзи отгоре къде се намират.
От скалата над тях се откърти един камък и се затъркаля надолу, подскачайки по склона, Инок се сниши още по-близо до земята зад прикритието на падналия дънер.
— Залегни! — извика той на Юлисис. — Залегни! Въоръжен е!
Но ръката на Юлисис го дръпна за рамото.
— Инок! — извика той. — Погледни, Инок!
Инок се изправи рязко — на фона на небето, отгоре на канарите, се виждаха тъмните очертания на две боричкащи се фигури.