И четиримата се затичаха нагоре по склона, провирайки се между високите до пояс бурени. Пред тях, на фона на вечерното небе, се издигаше тъмната и ъгловата снага на станцията.
— Вече са при разклона — каза Уинслоу, запъхтян от тичането. — Онази светлина, дето проблесна под хълма — това бяха фарове на кола.
Стигнаха до двора и продължиха тичешком към къщата. На светлината на Талисмана се видяха тъмните очертания на пикапа. От сянката на колата се отдели някаква фигура и забърза към тях.
— Вие ли сте, Уолас?
— Аз съм — отвърна Инок. — Съжалявам, че не можах да ви посрещна.
— Малко се притесних — каза Луис, — като не ви намерих тук.
— Появи се нещо непредвидено — обясни Инок. — Наложи се да се занимая с него.
— Тялото на блаженопочившия? — попита Юлисис. — То е в колата?
Луис кимна.
— Щастлив съм, че можем да го върнем.
— Трябва да го пренесем на ръце до овощната градина — каза Инок. — Колата не може да влезе там.
— Предния път — напомни Юлисис — ти беше този, който го носи.
Инок кимна.
— Приятелю мой — продължи чуждоземецът, — възможно ли е този път на мен да предоставиш тази чест?
— Но да, разбира се — отвърна Инок. — Той също би го пожелал.
Понечи да каже още нещо, но преглътна думите си, защото не бяха за пред хора — думи на благодарност за това, че го освобождаваше от задължението да изпълни дълга си докрай, че му даваше възможност и да не спази точно буквата на закона.
— Идват — обади се Уинслоу до него. — Чувам ги по пътеката.
И беше прав.
Откъм пътеката се чуваше глухият шум от нечии стъпки в праха. Не бяха забързани, нямаше защо да бързат — това беше пренебрежително бавният вървеж на хищник, който е толкова сигурен в плячката си, че не намира за нужно да бърза.
Инок се извърна рязко, като повдигна леко пушката си, насочвайки я натам, откъдето идваше шумът от стъпките в тъмнината.
Зад него Юлисис се обади тихо:
— Може би най-подобава да го отнесем до гроба, озарен от пълното великолепие на незасенчената светлина на възвърнатия ни Талисман.
— Тя не те чува — каза Инок. — Запомни, че е глуха. Трябва да й го покажеш със знаци.
Но още докато говореше, внезапно лумна някаква ослепително-ярка светлина.
Със сподавен вик Инок се обърна към малката групичка, която стоеше до колата, и видя, че торбата с Талисмана лежеше в нозете на Луси и тя гордо издигаше сияйния светлик високо над главата си, тъй че блясъкът му огряваше и двора, и древната къща, и част от полето.
Настъпи тишина. Сякаш целият свят бе затаил дъх и с благоговение и страх очакваше да чуе някакъв сигнал, който така и не прозвучаваше и никога нямаше да прозвучи, но винаги щеше да бъде очакван.
С тишината дойде и усещането за вечен покой, който проникваше във всяка клетка на тялото. И това не беше някакъв изкуствено предизвикан покой, установен по нечия воля, а после, от немай-къде, оставен да съществува, Това бе непреходен, съвсем реален покой, като душевния покой, който настава с тихия залез след дълъг и горещ ден, или като искрящия, призрачен зрак на пролетното утро. Човек го усещаше и в себе си, и в цялата природа и имаше чувството, че не присъства само тук и сега, а се простира във всички посоки, до самите предели на безкрайността, и е толкова устойчив, че ще просъществува до сетния дъх на цялата вселена.
Инок се опомни и се обърна бавно към полето — мъжете бяха вече тук, в самия край на светлия кръг, очертан от Талисмана, сиви, сгушени един до друг, подобно глутница смирени вълци, спотайващи се току зад смътните очертания на осветеното от лагерния огън пространство.
И още докато ги наблюдаваше, започнаха да отстъпват — назад към тънещата в тъмнина прашна пътека, по която се бяха появили.
С изключение на един, който се обърна кръгом и хукна презглава надолу по тъмния хълм — крещеше и виеше като подлудяло от страх куче.
— Това е Ханк — обади се Уинслоу. — Ханк избяга надолу по хълма.
— Съжалявам, че го уплашихме — каза Инок. — Никой не бива да се страхува от това.
— От самия себе си се плаши той — додаде пощаджията. — Ужасът е в самия него.
И това е вярно, помисли си Инок. Човек така е устроен, винаги е било така. Винаги е носил ужаса в себе си. От самия себе си се е страхувал.
34.
Заровиха гроба и оформиха могила. Петимата постояха още минута-две, заслушани в неспокойния вятър, който се луташе из окъпаната в лунна светлина ябълкова градина. В далечината, от кухините над речната долина, козодои си подвикваха един на друг в сребристата нощ.