Извърнах се по гръб и зяпнах — видях как Джей стои на мястото, където бях аз допреди миг. После огромната паст на звяра го обгърна и започна да се затваря…
Тогава малкото сапунено мехурче се изстреля иззад рамото ми. Изглежда, като съм падал, съм скъсал нишката, която го държеше. То уцели муцуната на чудовището и се плисна по нея като полупрозрачно лепило.
Чудовището отстъпи назад с гневен рев и изпусна Джей. Устата му бе все още отворена — смъртоносните челюсти не бяха имали време да се затворят, а сега трябваше да ги държи отворени, за да диша — морфожът бе покрил носа му с лепнещата полупрозрачна субстанция на тялото си. Чудовището вилнееше, ревеше гневно и се опитваше да изтръска амфибиеподобния морфож. Успяваше да тръсне на няколко метра мехурчета, протегнали се на еластични пипалца, но те веднага се връщаха и отново залепваха около носа му. Колкото и да бе невероятно, балончето прозрачно желе всъщност наистина пречеше на змията Мидгард да ни сдъвче с Джей!
Чудовището се смъкна под нивото на земята и от звуците и от това как пръстта непрекъснато потреперваше, се досетих, че се опитва да изстърже съществото от Промеждутъка, като се удря в скалите. Не изчаках да разбера кой е победил. Вместо това се втурнах към Джей, сграбчих го за ръка и го издърпах, далеч от бойните действия. Реших, че твърде порасналото балонче няма да издържи дълго.
Спрях на 150 метра от пукнатината. Джей се строполи на пясъка. Ревът и разтърсванията от невидимото чудовище продължаваха. Виждах облаците прах и случайни парчета скала, изхвърлени нагоре. Можеше да е забавно, ако изключим нещо, което едва сега забелязах — кървава следа, гъста като боя и широка колкото дланта ми, проточила се без прекъсване от ръба на пропастта до тялото на Джей.
Ахнах и коленичих до него. Сребърният костюм бе пробит от двете страни на тялото — две огромни пробойни отляво, три отдясно, точно над хълбока. Зъбите на чудовището бяха оставили дупки с диаметър над два сантиметра и кръвта на Джей изтичаше на тласъци през тях. Нямаше начин да я спра, а и не знам дали от това щеше да има полза — той вече бе изгубил твърде много кръв.
Джей немощно протегна ръка, която аз веднага сграбчих.
— Ще те върна в МеждуСвят — промълвих, защото не знаех какво друго да кажа. — Ще минем през Промеждутъка, няма да отнеме много време… аз… толкова съжалявам…
— Млъкни! — прошепна Джей. — Няма да стане. Кървя… като три… прасета едновременно. А и мисля, че онова е отровно. Нямаш представа… колко боли… — гласът му беше глух и слаб.
— Какво мога да направя? — попитах безпомощно.
— Сложи ръката ми… на пясъка — отвърна той. — Ще ти покажа… как да стигнеш… крайната точка…
Поставих ръката му на земята. Той нарисува нещо със спазматични, резки движения по пясъка.
После спря, сякаш си почиваше. Почувствах се крайно безполезен.
— Джей? — опитах аз. — Ще се оправиш. Наистина!
Не лъжех. Изричах го, като се надявах, че това някак си ще се сбъдне.
Той ме изненада, като се надигна на лакът — другата му ръка сграбчи предницата на тениската ми и ме дръпна с изненадваща сила, докато лицето ми не спря на сантиметри от маската му. Отново погледнах трепкащото отражение на собствените си черти, гротескно отразени от повърхността на костюма.
— Кажи… на Стареца… че съжалявам… че го оставям… без… един оперативен агент. Кажи му… че заместникът ми… получава най-високите ми… препоръки.
— Ще му предам, който и да е той — обещах аз. — Но ще ми направиш ли една услуга в замяна?
Той немощно наклони глава под въпросителен ъгъл.
— Свали си маската — казах. — Нека видя кой си.
Той се поколеба, после вдигна ръка към лицето си и дръпна материала на костюма точно под брадичката. Тъканта от лицето му се превърна от отразително сребро в мътно бронзово-сиво и някак си се сви в пръстен около врата му.
Погледнах го. Нямаше никаква разлика. Маската си беше все още на мястото. Поне така помислих в началото, след шока при вида на лицето на Джей.
Разбира се, това бе собственото ми лице. Но не съвсем. Джей изглеждаше пет години по-възрастен от мен. През дясната му буза преминаваше белег, а долната част на ухото му завършваше с келоиден израстък. Но нямаше толкова белези, които да скрият кой е той всъщност.
Той бях аз. Ето защо гласът ми бе толкова познат. Той беше собственият ми глас. Или по-скоро беше гласът ми, както би звучал след пет години.