Но наоколо нямаше нищо. Бях насред пустеещи пампаси, съвсем сам. Положих тялото на Джей върху тревистата земя. Реших, че или хората от базата му — от МеждуСвят, каквото и да беше това — ще дойдат и ще ме открият, или няма да го направят, но съвсем откровено, не ми пукаше.
Натиснах с пръст мекото място под брадичката, усетих как костюмът се отдръпва от лицето ми и топлият въздух погали бузите ми. После, съвсем сам, на милион милиони километри от навсякъде, се разплаках — за Джей, за родителите ми, за Джени и за хлапето, за Роуина и за Тед Ръсел, за господин Димас и за всички нас.
Но най-вече плачех за себе си.
Плаках и подсмърчах, докато не остана вече нищо, с което да плача, и тогава продължих да седя там, по лицето ми сълзите изсъхваха, а аз се чувствах празен и изцеден, докато слънцето не залезе, а градът в тревата се появи над пампасите, левитирайки тихо на около два метра над земята. Спря на двайсет метра от нас с Джей и група хора, които доста приличаха на мен, дойдоха, взеха ни и ни отведоха.
Част 2
Глава девета
Бях се вкопчил с всички сили в стръмната скала. Почти се сливах с нея със сивия си гащеризон и обувките за катерене. Към колана ми беше прикрепено въже, което ме свързваше с катерачката на около три метра над мен. Тя ме мразеше от все сърце. Това донякъде усложняваше положението, защото свободата, топлината, добрата храна и пътят към базата бяха на трийсетина метра над нея.
В моето сегашно положение, трийсетте метра си бяха равни на трийсет километра. Бях гладен, беше ми студено, пръстите на ръцете ме боляха, боляха ме и пръстите на краката. Да не споменаваме и всичко останало между тях.
Около главата ми бе увита невро-мрежа, кодирана да ми пречи да Бродя извън района, ако случайно ми се отвори такава възможност. Със сигурност щях да го направя, ако я нямаше мрежата. Повярвайте ми, беше изкусително, особено след като запръска суграшица — мокра, леденостудена смесица от дъжд и сняг, от която подгизнах, а после замръзнах. Перфектно! Започнах да треперя толкова силно, че едва се държах за скалата.
Зад мен някой се изкашля. Обърнах се много внимателно.
Беше Джай. Той е от онези, които изглеждат точно като мен, само че кожата му е орехово кафява. Беше навлякъл бяла роба и седеше с кръстосани крака. Всъщност се носеше с кръстосани крака на около петдесет метра над земята.
— Дойдох да видя как се справяте — каза той с лек акцент. — Дъждът прави катеренето по-проблематично. Ако при тези обстоятелства решите да приключите изкачването, няма да го възприемем като провал.
Зъбите ми тракаха като зарчета в чаша и почти не чувах какво казва Джай.
— Какво?
— Искате ли да прекратите изкачването?
Както споменах по-рано, тази идея беше много изкусителна. Но проблемите ми бяха повече от достатъчно и без да ми лепнат клеймото страхливец.
— Ще продължа! — казах аз. — Дори изкачването да ме убие.
— Това — отвърна неодобрително той — не е вариант.
Джай си падаше кретен, но поне признаваше съществуването ми. Той се понесе леко нагоре към лагера на върха на хълма.
Продължих да се катеря. Стигнах до дълбока пукнатина в скалата. Изкачих я като комин, като ожулих здраво ръцете и гърба си. След почти цяла вечност стигнах издатина на около десет метра от мястото, от което тръгнах, и видях момичето, с което се катерех. Тя се бе сгушила до едната страна на ръба, далеч от шибащата суграшица. Май не й беше много удобно — факт, от който се опитах да не изпитвам твърде голяма наслада. Тя едва-едва ме погледна, като стигнах при нея. Беше вперила очи в небето.
— Имаш ли идея как да стигнем върха? — попитах аз, оглеждайки с тревога скалата над нас.
— Списъкът с хора, с които не говоря, е доста кратък — отговори ми тя. — Всъщност включва само теб.
После се извърна, за да погледне застигналата ни буря.
Ами добре тогава… отворих термопакета на колана си и си сипах една чаша вряща разтворима бизонска супа. Не й предложих — първо, защото тя си имаше свои пакети на колана, точно както и аз, и второ, защо да го правя? Да върви по дяволите!
Отпивах бавно от супата, за да не си изгоря езика — това нещо се сгорещяваше много бързо — и гледах Джо. По-скоро двете неща, които я правеха толкова различна от мен.
— Стига си зяпал!
— Извинявай! — казах. — Просто там, откъдето идвам, никой няма криле.