— Добре — казах аз, — избройте атрибутите, които остават константни от една равнина в друга.
— Ами… — измънка Джозеф и почеса носа си. — Всички ли?
— Те са само четири, Джозеф.
Джозеф беше от Земя, по-плътна от моята, което означава по-силно гравитационно поле. Той бе с фигурата на двукрак танк и вероятно бе по-силен, отколкото има право да бъде което и да е човешко същество. Веднъж ми го обясни — ставаше дума за някакви по-дълги и по-широки сухожилни връзки, увеличено съотношение между напречно набраздени и гладки мускули и по-голяма костна плътност. Аз знам само, че той е два пъти по-висок от мен и почти толкова силен.
— Симетрия, хиралност, съответствие и… ъм…
Изглеждаше така, сякаш може да победи голѐм на шах, ако първо някой завърже очите на голѐма. Но всъщност си беше доста умен — налагаше се, за да не изостава от всички други Джоевци.
— Предаваш ли се?
— Не е латералност, нали? — попита без особен ентусиазъм той.
— Да — отвърнах аз. — Това е.
— Мой ред е — намеси се Джерзи. — Какво са подпраговите изоритми и как се прилагат към Бродещите?
— Това го знам — отговорих аз. — Чакай, не ми казвай…
Джерзи се ухили.
— Не се тревожи — няма.
Джерзи изглеждаше много по-близък до мен в еволюционно отношение. Главната разлика между човечеството в света на Джерзи и в моя бе, че неговите хора имаха пера вместо косми. О — и жените снасяха яйца, вместо да раждат бебета. Което вероятно е свързано. Винаги се стрясках, когато Джерзи се появеше иззад ъгъла — в лице изглеждаше почти като мен, с може би малко по-остри черти около носа и скулите, но веждите му бяха светлосиви, а „косата“ му се състоеше от цветни израстъци, подобни на пера, дълги около двадесет сантиметра. Върховете им бяха яркочервени. Джерзи беше много умен, пъргав и саркастичен. Вероятно бе най-близкото до истински приятел, с което разполагах на няколко милиона Земи.
— Изоритъмът има нещо общо с това колко са високи нещата, а подпраговите изоритми са това, което позволява на Бродещите да минават от свят в свят, без да се озоват на десет метра над земята. Те ни държат на земното ниво, където и да отидем.
Той направи физиономия.
— Така е. Донякъде. Но ще трябва да подбереш по-подходящи думи. Хей, видяхте ли това, ей-там горе?
— Къде? — аз нищо не бях видял.
— Там горе. Високо в небето. Приличаше на… не знам, приличаше на балонче или нещо такова. Не, вече го няма.
Взрях се в синьото небе, но не видях абсолютно нищо.
Последната седмица беше пълна с изпити, което означаваше преговаряне до среднощ в допълнение към физическите тренировки през деня. Програмирането с делта вълни, на което ни подлагаха през средно трите или четирите (ако имахме късмет) часа сън, помагаше, но трябва да се допълва със старомодното четене на учебници, ако искаш да си блестящ. Никога не бях учил толкова много — имах чувството, че мозъкът ми се е подпалил. Будех се посред нощ и мърморех „непрекъснатото движение и философския камък“ и „това е хтонична цялост“ или „подпространството — наричано още Статик — и Абсолютното нищо са просто страни на възприемане, разположени под ъгъл от деветдесет градуса“. Учех усилено. И на другите не им беше по-лесно.
След това, сякаш за да стане още по-зле, се появиха проблеми с Дж/О Хр/Кр. Той е горе-долу аз — искам да кажа, че изглежда като мен, но е с една глава по-нисък — на неговата възраст и аз бях толкова висок. Има същия нос. Дори същите лунички. Изглежда на около единайсет и е по-млад от мен — всъщност от повечето от нас. И май това го дразни — или поне част от него. Все пак той е наполовина компютър. Или, както сам се нарича, „бионанотични единици“. Там, откъдето идваше, всички бяха такива.