— Има логика — каза ми един ден, докато се занимавахме в Рисковата Зона. — Все пак, ти нали носиш ръчен часовник, защо аз да не разполагам със същата информация като падащо меню в ретината?
Залегнах, претърколих се и се преметнах, за да избегна сноп гърчещи се кабели, изригнали внезапно от пода точно там, където стоях. Кабелите се метнаха към Дж/О и се пръснаха, за да го обгърнат. Дж/О вдигна дясната си ръка, покрита със слой ситна мрежа. Блесна ослепителна рубинена светлина, дочу се звук като цвърчене на бекон в тиган и когато зрението ми се проясни, от кабелите бяха останали само почернели угарки и миризма на озон.
— Може да носиш и слънчев часовник на главата, ако питаш мен — казах, докато се премятах назад, за да избегна пламъка, изстрелян от стената. — Но не мисля, че е честно да снимаш учебниците на микрофилм и да ги съхраняваш в оперативната си памет, докато на нас ни се налага да ги запомняме.
— Ти губиш, лице от плът! — отвърна той. — Аз разполагам с най-добрата система — силикон и молекулярно инженерство, вместо протеини, нуклеотиди и нервни връзки. Полъх от бъдещето, скъпи!
Кретен! Държеше се така, сякаш той ги беше измислил тия работи, докато всъщност само произлизаше от култура, където ти инжектират компютри и машинки с размера на водни молекули още при раждането. Земята на Дж/О не беше Бинарен сателит — все още — но бе много по-развита от Земята, от която бях аз.
След като изпитите приключиха — така и не научаваме резултатите, което и до ден-днешен ме побърква — ни повикаха в залата за брифинг, всичките сто и десет нови попълнения, и там видях Стареца за пръв път, откакто положих клетва в лечебницата.
Изглеждаше състарен.
— Добре дошли, дами и господа — обърна се той към нас. — Сега вече всички сте готови да участвате във великата битка. Непрекъснато се създават нови светове. В някои науката процъфтява — видях как Дж/О вдига гордо глава — в други магията е движещата сила. Повечето са смесица от двете. Ние от МеждуСвят нямаме проблем с нито една от двете идеологии. Нашият проблем са МАГ и Бинарните, които искат да наложат своята система от вярвания и методи на реалност над другите светове — понякога чрез война, понякога по-недоловимо. МеждуСвят съществува, за да поддържа баланса. Ние сме партизанска група. Никога не бихме могли да се сблъскаме директно с някоя от страните, защото никога не бихме могли да победим — те ни превъзхождат и с хора, и с оръжия. Ние и не искаме да побеждаваме, но можем да сме захарта в резервоара с бензин, дъвката на стола или камъчето, което преобръща колата. Ние защитаваме Алти-лената. Ние поддържаме баланса. Това е задачата ни — да преграждаме приливите-близнаци на магия и наука, да осигуряваме смес от двете навсякъде. Вие, новобранци, завършихте първата стъпка от базовото обучение и всички получавате моите поздравления. Браво! Утре ще се разделите на малки отбори, които ще бъдат пратени на тренировъчни мисии. Във всяко едно отношение това ще е истинска полева операция, освен че, няма да сте в никаква реална опасност. Ще посетите приятелски или неутрални Земи и ще имате цел, която е в рамките на постижимото, дори доста лесна за постигане, за зададения период. Ще разполагате с двадесет и четири часа да завършите мисията си и да се върнете в базата. Всеки отбор ще се състои от четирима новобранци и един по-опитен оперативен, в случай, че нещо се обърка. Което, бързам да кажа, няма да стане…
По-късно в столовата седнах до Джерзи.
— Някога домъчнява ли ти за дома? — попитах го аз.
— Че защо да ми домъчнява? — озадачи се той. — Ако не бях тук, нямаше да съм в семейното гнездо, а щях да съм мъртъв. Дължа живота си на МеждуСвят.
— Схванах — казах с чувство на завист. Аз изпитвах носталгия непрекъснато, понякога до степен на истинска болка в стомаха, което блокираше биосензорите ми и шашкаше лекарите. Ала не си признавах, разбира се. Смених темата. — Чудя се дали ще сме в един отбор при тази тренировка.
— Защо да мислиш и премисляш толкова безплодно — чу се приятен глас зад нас, — когато, ако просто се отправите към таблото с бюлетина в коридора, на ваше разположение ще се открият пълните и окончателни факти.
Джай сведе глава, усмихна се и отмина.
— Той да не каза, че отборните задачи вече са обявени? — попита ме Джерзи.
— Така мисля — отвърнах аз и двамата се втурнахме да се надбягваме по коридора към таблото, където вече се тълпяха новобранци, които преписваха съответната информация в тетрадките си и си подвикваха неща като: „Уха! Аз съм с Джолиет! Отивам да си взема чесън!“ и „Хей, Джиджу. Утре сме в един екип!“