— Хей, Ню, как си? Радвам се да те видя отново. Излез да видиш бандата.
Ей такива неща му приказвах.
Той се престраши малко, но все пак си остана на крачка зад мен. Тялото му пулсираше в тревожни цветове — най-вече пурпурно с тюркоазени вълнички.
— Вижте — казах им аз, — почти стигнахме портала. Ню няма да излезе от Промеждутъка.
Не споменах, че с Джей го срещнахме в граничен свят, който притежаваше някои характеристики на Промеждутъка, но като цяло бе по-близък до нормалната реалност. Надявах се Ню да не напусне — или да не може да напусне изцяло Промеждутъка. Все пак той си беше морфож, многоизмерна форма на живот, което означава, че вероятно не може лесно да се свие до четирите измерения на земните равнини. Все едно да опитваш да напъхаш огромен октопод в кутия за обувки. Поне така се надявах.
— Много добре — отвърна неохотно Джай.
Всички се събраха около мен, въпреки че никой не искаше да се доближава особено до Ню.
— Оттук накъде? — попита Джозеф.
— Ще минем оттам — посочих карираната поничка. Джай скочи напред и се гмурна в нея с краката напред. Другите го последваха един по един, докато в Промеждутъка останах само аз.
Обърнах се към Ню. Балончестото създание висеше до мен, а по повърхността му пробягваха зелени и сини оттенъци на надежда.
— Съжалявам, малкия, но имам работа в реалния свят. Може да се видим, като се връщам. — Въпреки че се съмнявах, честно казано. Все пак какви са шансовете да се натъкна отново на него в непознаваемата, некартографируема огромност на Промеждутъка? Буквално нулеви…
Което означава, че той някак ме е проследил!
При тази мисъл се почувствах едновременно трогнат и притеснен. Никога не бях чел нещо, което да навежда на мисълта, че морфожите могат да засичат хората и да ги намират, още по-малко да се привързват към тях — но тъй като всичко, което знаехме за тях, бе горе-долу с размера на вируса на грипа, това не беше изненадващо.
Но аз все пак изпитвах топли чувства към мъничето. Хванах се, че се надявам да остане и да ни изчака.
— Довиждане, Ню! — викнах аз, мушнах се през поничката…
… и се плъзнах през портал, който се сви неимоверно много и изчезна зад мен. Но точно преди да го направи, едно малко, плътно сапунено мехурче се промъкна през него. То бързо се разшири до размера на Ню и ме последва.
Отначало не го забелязах, защото, както все още се случва понякога, стомахът ми поведе на бунт останалите ми органи и имах нужда от около минута, за да потуша размириците. После вътрешното ми ухо реши да се върне към функциите си и вече можех поне да стоя прав, въпреки че все още бях леко разтреперан, и да се огледам.
Забелязах израженията по лицата на съотборниците ми миг преди да видя Ню.
— Каза, че няма да излезе от Промеждутъка! — обвини ме Джо.
Свих рамене, а Ню застана отново зад лявото ми рамо. Май това място му харесваше.
— Какво да ви кажа? Не знам как да се отърва от него. Ако някой има предложения, готов съм да ги чуя.
Никой нямаше предложения. Джай реши, че е по-добре да се съсредоточим върху задачата ни и да открием първия маяк. Понечих да кажа на Ню да внимава какво прави, но думите ми останаха на върха на езика ми, когато се огледах наоколо.
Гледката беше впечатляваща. Стояхме на покрив с гледка към градски пейзаж, сравним само с корицата на научнофантастично списание. Високи тънки кули, грациозни като джамии, се издигаха с манхатъновско величие, свързани с полюшващи се пътеки и стъклени тръби. Въздушни автомобили — лъскави коли за двама във формата на сълза — излитаха от платформи в ясния въздух.
Но никой от нас не продължи да съзерцава гледката — светът не изглеждаше особено опасен, ала така изглежда и кораловата змия, нашарена с ярки цветове, докато не те ухапе. Кръгла будка от бляскав метал, украсена с ветропоказатели в стил арт деко, се извисяваше на метър от нас. Табелата й казваше, че е „асансьор“ — слава богу, тази Земя използваше разпознаваема форма на английски. Плъзгащата се врата беше заключена, въпреки че нямаше и следа от заключващ механизъм.
— Дайте на мен — каза Дж/О и насочи лазерната си ръка към вратата. — Вижте как ще го взривя това бебче!
— Ти да не си терминално асоциален? — попита го Джай. — На това място ние сме гости. Безпричинното разрушаване на лична собственост не е нищо повече от необоснован вандализъм.
Той затвори очи, докосна вратата и тя се плъзна встрани. Нямаше и следа от асансьор. Но имаше метални стъпенки и ние започнахме да се спускаме надолу, един по един, етаж след етаж, след етаж, а Дж/О мърмореше, че никога не му позволяват да използва лазерната си ръка. Ню остана с нас и се рееше над главите ни. Веднъж доплува твърде близо до Джакон и предупредителният й вълчи вой го накара да се втурне назад по шахтата на около 6–7 метра. Започнах да се чудя как толкова беззащитно нещо е оцеляло в Промеждутъка.