Но всичко друго беше засегнато. Несекващата вълничка се превърна в прозрачна вълна, която премина през оборудването и научните джунджурии, преобразявайки всичко по пътя си. Суровият флуоресцентен блясък се превърна в трептяща жълтеникава светлина от свещи. Дългата редица контролни монитори примигна и се превърна в кристална топка. Рамката с химикали и разтвори в стъклени реторти и епруветки се превърна в дъбов шкаф, пълен с глинени гърненца и стъкленици, пълни с различни прахове, соли и еликсири. Камерата за радиоактивни и токсични материали се превърна в кръг от златни тухли, вдълбани в пода и покрити със защитни кабалистични символи. Вълната — всъщност разширяващият се мехур, в чийто център се намирахме ние — се ускоряваше с разрастването си и след секунди футуристичната лаборатория бе изцяло превърната в бърлога на магьосник.
Но нещата не спряха дотук. Като погледнах през прозореца, видях вълната да се разпространява във всички посоки на града, като при взрив на атомна бомба. Небостъргачите и кулите в стил арт деко се набръчкаха, размазаха се и станаха готически кули от зидан камък. Изчезнаха въздушните рампи и тръби, а прелитащите въздушни кораби се превърнаха в крилати драконоподобни същества, които носеха човеци на гърбовете си.
За по-малко от минута лъскавият научнофантастичен град се превърна в средновековно градче със замък в центъра, а ние се намирахме в най-високата му кула. Дори прозореца, през който гледах, сега бе неостъклен отвор, запречен с железни пръчки. Всичко се бе променило.
Не — помислих си тогава — не се бе променило. Не можеш да промениш нещо, което винаги си е било, а това открай време си е бил свят, управляван с магия, не с наука. Подсъзнанието ми го беше разбрало, когато Джо полетя, за да вземе маяка. Крилете й бяха твърде малки, за да я издържат само чрез подемна сила и въздушно налягане. Народът на Джо беше еволюирал в свят, където магията бе в самия въздух, в който летяха, така че тя можеше да се издигне единствено когато бе налична такава необикновена мощ.
Както тук.
— Обратно на покрива! — изкрещях и се обърнах към асансьора, но вместо него видях тясно стълбище, претъпкано със стражи с копия, мечове и арбалети, насочени към нас.
Нарекох се идиот по шест различни начина. Нищо чудно, че наоколо нямаше хора с изключение на далечните образи във въздушните кораби. Нищо чудно, че целият град изглеждаше толкова чист и спретнат. Всичко бе покрито с блясък само в наша чест — магия за виждане, която хипнотизира очите и мозъка да възприемат фалшива картина. Когато взехме първия маяк — който вероятно беше талисман, маскиран като маяк — сме задействали развалянето на магията и сме сигнализирали МАГ, че сме попаднали в мрежата им.
Нищо чудно, че всичко беше толкова лесно!
Ню кръжеше тревожно над мен и спътниците ми. В този момент въоръжените стражи отстъпиха встрани и направиха път на двама души, които си мислех, че никога повече няма да видя — Скарабус, Илюстрираният човек, и Невил, онази ходеща, говореща, лепкава версия в реален размер на Видимия човек, комплект за игра, който веднъж получих за Коледа. Те слязоха по стълбите и застанаха от двете страни на входа. Изглежда чакаха някого и никак не ми беше трудно да се досетя кого.
Чу се шумолене на копринени поли и от мрака на стълбите се появи фигура с наметало. Тя пристъпи под трепкащата светлина на свещниците, отметна качулката си и ни огледа. Погледът й се спря на мен и тя се усмихна.
— Добра среща отново, Джоуи Харкър — каза лейди Индиго. — Каква приятна изненада. И я виж ти! Този път си довел и приятели.
Глава дванадесета
— Застанете зад мен! — извика Джай, като отново доказа, че може да каже точно каквото мисли, когато се налага.
Той се рееше на около петнайсет сантиметра от пода. Вдигна и двете си ръце и пред нас се оформи нещо като огромен прозрачен чадър. Психокинетичните способности на Джай не зависеха нито от магия, нито от наука, ми каза той веднъж, въпреки че са по-силни в магически светове. Те, каза ми той, са духовни. В този момент това ми беше все едно. Просто се надявах, че способностите му, каквито и да са те, могат да държат лейди Индиго настрана.
Дъжд от арбалетни стрели се блъсна в щита и се разпиля по пода.
Лейди Индиго направи знак и огърлица от яркочервени пламъци увисна над дланта й. Тя я приближи до устните си и духна. Пламъците изфучаха към чадъра-щит на Джай и щом го достигнаха, избухнаха в нещо като сиропен пурпурен пламък. Джай стисна зъби. Започна да се поти, а после и да трепери. Усилието да удържа щита на място му струваше доста.