Татуираният мъж кимна.
— Всичко е готово, милейди!
— Добре — каза тя и ми прати някаква магия.
Предполагам, че трябваше да е парализиращата магия, но не можах да разбера със сигурност, защото, преди да ме докосне, Ню се спусна надолу и прихвана магията. Заклинанието го удари, пръсна се в рой златни искри и се изпари.
Ню придоби точно същия цвят като пухкавите розови хавлии в банята на лейди Индиго. Зачудих се дали това не е някаква морфожска шега.
На лейди Индиго обаче не й беше забавно. Тя погледна към главорезите си.
— Какво е това създание? Невил?
— Не съм виждал такова преди — каза желираният мъж и метна голям зелен каноп по Ню. Канопът поспря, когато докосна повърхността на морфожа, застина за момент във времето и пространството, а после изчезна напълно. Зелено, златно и розово се завихриха по прозрачната кожа на Ню, подобно на сапунен мехур, а после той стана съвсем бял.
За известно време съществото просто си висеше във въздуха. Явно гледаше хората в стаята и се опитваше да реши какво да прави.
И после се спусна право към мен.
За миг докосвах повърхността на Ню, студена и хлъзгава, но — много странно, не беше противна — а после светът експлодира.
Видях много неща наведнъж, сякаш бяха наложени едно върху друго — видях лейди Индиго и килията, видях научнофантастичния бляскав свят, видях пленените ми спътници. Виждах всички от всички възможни ъгли, отгоре и отдолу, отстрани и отвътре навън, виждах ги и през времето — всички стечения на обстоятелствата, които ги бяха докарали дотук.
После се плъзнах в свят, който бе точно както трябва. Беше си на фокус, съвсем разумен и напълно логичен. На някакво ниво на съзнанието си знаех, че сега съм в Промеждутъка. Но Промеждутъка от гледна точка на многоизмерна форма на живот. Точно както го виждаше Ню.
Съзнанията ни се докосваха. И започнах да придобивам малка, но разрастваща се представа какво всъщност е Ню…
… и…
Паднах върху това, което минава за земя в Промеждутъка. В този случай беше тънък филм от медни пръски, които явно се задържаха заедно от повърхностното напрежение. Ято от противоположно въртящи се вихрушки премина през небето.
Мястото отново не беше логично, което за мен бе страхотно облекчение. Ню се рееше загрижено във въздуха край мен. Или може би Ню с размера на Върмонт бе на хиляди километри от мен, светещ в топъл и успокояващ нюанс на синьото. Той протегна един псевдопод и внимателно го разпери във ветрило от пръстоподобни форми, раздвижи ги в разкаяна дъга и ги погълна обратно в мехурестото си тяло.
— Благодаря ти, че ме измъкна оттам — казах аз. — Но ще трябва да се върна и да ги освободя. Те са моят отбор.
Ако безформено цветно мехурче може да свие рамене, то Ню безразлично сви рамене.
Аз се съсредоточих върху координатите на света-портал… и нищо не се случи. Сякаш светът вече не съществуваше. Сякаш координатите бяха безсмислени.
Концентрирах се по-силно. Нищо не се случи.
— Ню, къде бяхме? Какво се случи там?
Ню изглежда беше загубил интерес към мен. Завъртя се, избоботи нещо като неясна мелодия на тръбни камбанки и изчезна.
— Ню! Ню! — извиках аз, но нямаше полза. Морфожът го нямаше.
Опитах за последно да достигна света, в който отведох съотборниците си, но безрезултатно.
Тогава, с натежало сърце, помислих: {MC}: = Ω/∞ и поех към базата, за да се опитам да взема подкрепления, да се опитам да измъкна моя отбор от ноктите на лейди Индиго.
Базата беше претъпкана със завръщащи се от рутинната мисия отбори, понесли триумфално маяците си. Видях кентавъра Дж’р’охохо да препуска покрай мен, а на гърба му имаше момче, което можеше да съм аз.
Изтичах при първия офицер, когото видях, и й разказах моята история. Тя пребледня, повика някого и започнаха да се съвещават.
После ме заведе в стаята зад складовете, което бе най-близкото подобие на затворническа килия в Базата. Извади нещо, много приличащо на стандартен земен пистолет, каза ми да седна на пластмасовия градински стол, единствената мебел в стаята, а тя самата застана на вратата с насочено към мен оръжие.