Огледах се и след миг-два забелязах тънката отвесна линия светлина в процепа между вратите. Затътрихме се нататък, като внимавахме за разхвърляните кашони. Оли ме стискаше за ръка. Дойде ми на ум, че всички бяхме изгубили фенерите си.
Когато стигнахме до вратата, Оли каза с равен глас:
— Това, което видяхме… това е невъзможно, Дейвид. Знаеш го, нали? Дори ако някой камион от Бостънския аквариум е изпуснал един от онези огромни калмари, за които пише в „Двадесет хиляди левги под водата“, той би умрял. Той просто би умрял.
— Да — казах аз. — Точно така.
— Тогава какво е станало? А? Какво е станало? Какво представлява тази проклета мъгла?
— Оли, не зная.
Излязохме.
V. Спречкване с Нортън. Дискусия край хладилния шкаф с бира. Потвърждението.
Джим и приятелчето му Майрън бяха точно пред вратата, с по една бира в ръка. Погледнах към Били, видях, че още спи и го завих с превозваческото одеяло. Той малко се размърда, промърмори нещо, после пак кротко заспа. Погледнах часовника си. Беше 12.15. Това изглеждаше абсолютно невъзможно, имах чувството, че са минали поне пет часа, откакто бях влязъл в склада, за да търся нещо, с което да покрия Били. А цялата работа бе отнела не повече от тридесет и пет минути.
Върнах се на мястото, където стоеше Оли с Джим и Майрън. Оли си бе взел бира и предложи една и на мен. Взех я и изпих половината на един дъх, така, както бях направил сутринта, докато режех дърветата. Тя ми помогна да се взема в ръце.
Джим беше Джим Грондин. Фамилията на Майрън беше Ла Фльор — това имаше своята смешна страна. Цветенцето Майрън имаше засъхваща кръв по устните, брадичката и бузите. Окото със синината вече се бе подуло. Момичето с лилавата блуза мина край нас, шляейки се безцелно, и го погледна крадешком. Можех да й кажа, че Майрън е опасен само за тийнейджъри, които искат да се покажат, че са мъже, но реших да замълча. В крайна сметка Оли бе прав — те бяха постъпили така, както бяха сметнали, че ще е най-добре. Само че по един сляп, страшен начин, а не в името на истинските общи интереси. Сега аз имах нужда от тях, за да постъпя така, както аз мислех, че ще е най-добре. Не мислех, че ще има някакъв проблем. И на двамата им се бе изпарил куражът. Никой от тях — особено цветенцето Майрън — известно време нямаше да е в състояние да направи каквото и да е било. Нещото, което бе в очите им, когато караха Норм да излезе да почисти ауспуха, бе изчезнало. Носовете им бяха провиснали.
— Ще трябва да кажем нещо на тези хора — казах аз.
Джим отвори уста да протестира.
— Ние с Оли ще премълчим вашата роля с Майрън за изпращането на Норм навън, ако вие ни подкрепите в това, което ще кажем за… ами за това, което го хвана.
— Разбира се — каза Джим, с жалка готовност. — Разбира се, ако не им кажем, хората могат до излязат навън… като онази жена… жената, която… — Той избърса устата си с ръка и после бързо изпи още бира. — Боже, каква каша.
— Дейвид — каза Оли. — Какво… — той спря, след това продължи с усилие. — Какво ще стане, ако проникнат вътре? Пипалата?
— Как така ще проникнат? — попита Джим. — Нали вие затворихте вратата?
— Разбира се — каза Оли. — Но цялата фасада на магазина е от стъкло.
Имах чувството, че стомахът ми потъна с асансьор двадесет етажа надолу. Знаех това, но някак бях успял да избягна тази мисъл. Погледнах към мястото, където спеше Били. Спомних си пипалата, гъмжащи около Норм. Помислих си как това може да се случи с Били.
— Стъкло — прошепна Майрън Ла Фльор. — Велики Боже!
Оставих тримата до хладилния шкаф, всеки с втора кутия бира в ръка, и тръгнах да търся Брент Нортън. Намерих го, потънал в трезв разговор с Бъд Браун, на второ гише. Двамата — Нортън, с грижливо подстриганата си коса и красива за възрастта си външност, Браун, със своята сурова физиономия на човек от Нова Англия — приличаха на карикатура от вестник „Ню Йоркър“.
Двадесетина души се движеха неспокойно напред-назад между касите и витрината. Много от тях се бяха наредили пред стъклото, за да гледат мъглата. Отново си спомних за хората, които се нареждат да гледат на строителните площадки.
Госпожа Кармъди бе седнала на неподвижната транспортна лента на една от касите и пушеше елегантна цигара. Тя ме измери с поглед, реши, че не ставам и ме подмина. Имаше вид на човек, който сънува наяве.
— Брент — казах аз.
— Дейвид! Къде изчезна?
— Точно по този въпрос искам да говоря с теб.
— Има хора до хладилниците, които пият бира — каза навъсено Браун. Звучеше като човек, който съобщава, че на църковно парти са пуснали порнофилми. — Виждам ги на огледалото на охраната. Това просто трябва да спре.