— Брент… виж…
— Не, ти виж! — Гласът му започна да става все по-силен и да се доближава към крясък в съдебна зала. Чуваше се много добре и няколко души, които се мотаеха наоколо, изнервени, без цел, започнаха да се обръщат да видят какво става. Докато говореше, Нортън ме побутваше с пръст. — Това е майтап. Това е динена кора и аз съм този, който трябва да се подхлъзне и да падне. Вие тук не си падате много по хората, които не са от вашия край. Прав ли съм? Вие се държите заедно. Така стана и когато те извиках на съд, за да получа това, което по право ми принадлежи. Ти тогава спечели. Как няма да спечелиш? Баща ти е бил известен художник, това е твоят град. Аз само плащам данъци и си харча парите тук.
Той вече не играеше, не ни се фукаше с добре тренирания си адвокатски глас. Той вече крещеше и бе на ръба да изгуби контрол върху нервите си. Оли Уийкс се обърна и се отдалечи, стиснал бирата си. Майрън и приятелят му Джим бяха зяпнали Нортън с искрено удивление.
— Да не искате да дойда и да видя някаква нова гумена играчка за деветдесет и осем цента, докато тези двама селяндури зяпат отстрани и се съдират от смях?
— Хей, внимавай кого наричаш селяндур!
— Радвам се, че дървото падна върху твоя навес, ако искаш да знаеш истината. Радвам се — Нортън ми се хилеше дивашки. — Хубавичко го продъни, нали? Фантастично. Сега ми се махайте от пътя.
Той се опита да се провре край мен. Аз го хванах за ръката и го блъснах в хладилния шкаф. Една жена изграка от изненада. Две опаковки по шест бири паднаха на земята.
— Сега си отвори хубавичко ушите, Брент. Тук става въпрос за живота на хора. А животът на моето дете не е на последно място. Така, че слушай, защото, кълна се, ще те размажа.
— Давай — каза Нортън, като продължаваше да се хили и да се перчи сковано. Очите му, кръвясали и ококорени, щяха да изскочат от орбитите. — Покажи на всички колко си голям и силен, като набиеш един човек с болно сърце, който е достатъчно стар, за да ти бъде баща.
— Я го цапни! — извика Джим. — Болно сърце! Въобще не вярвам, че един нюйоркски мошеник — адвокат може да има сърце.
— Ти не се меси — казах аз на Джим, след това наведох лице към Нортън. Бях на разстояние за една целувка, ако имах такова намерение. Хладилният шкаф не работеше, но продължаваше да излъчва хлад. — Стига си ровил. Прекрасно знаеш, че казвам истината.
— Нищо… не… знам — каза той задъхано.
— По друго време, на друго място, щях да оставя да ти мине номера. Не ме интересува колко те е шубе, не си водя бележки. Но имам нужда от теб, дяволите да те вземат! Не проумяваш ли? Имам нужда от теб.
— Пусни ме!
Хванах го за ризата и го разтърсих.
— Наистина ли нищо не разбираш? Хората ще започнат да си тръгват и ще налетят право на това нещо отвън! За бога, не разбираш ли?
— Пусни ме!
— Няма да те пусна, докато не дойдеш с мен да видиш сам.
— Казах ти вече — не! Това е някакъв трик, някакъв майтап, аз не съм толкова глупав, за колкото ме вземаш…
— Тогава аз ще те затътря до там.
Грабнах го за рамото и за врата. Шевът на ризата му под мишницата се разпори с тих пърхащ звук. Затеглих го към двойните врати. Нортън нададе жалък писък. Беше се събрала купчинка хора — петнадесет или може би осемнадесет, но те се държаха настрана. Никой не даде някакъв знак, че иска да се намеси.
— Помощ! — викаше Нортън. Зад очилата, очите му бяха изскочили. Добре подстриганата му коса пак се бе разрошила, щръкнала на два кичура зад ушите. Хората суркаха крака и наблюдаваха.
— Защо крещиш? — казах в ухото му. — Нали е само майтап, а? За това те взех с мен в града и ти поверих Били да прекосите паркинга, защото бях изфабрикувал тази мъгла. Защото бях наел машина за мъгла от Холивуд, струваше ми петнадесет хиляди долара и още осем хиляди за транспорт, само и само да си направя един майтап. Престани да баламосваш сам себе си и си отвори очите.
— Пусни… ме! — изръмжа Нортън. Бяхме стигнали почти до вратата.
— Чакай, чакай! Какво е това? Какво правите?
Това беше Браун. Той разблъска с лакти тълпата зяпачи.
— Накарай го да ме пусне — каза Нортън пресипнало. — Той е луд.
— Не. Не е луд. Ще ми се да е луд, но не е. — Това беше Оли, бях готов да го разцелувам. Той дойде по пътеката зад нас и застана с лице срещу Браун.
Очите на Браун се залепиха на бирата, която Оли държеше в ръка.
— Ти пиеш! — каза той, гласът му бе учуден, но не лишен от доволство. — За това ще си загубиш работата.
— Хайде, Бъд — казах аз и пуснах Нортън. — Това не е обикновена ситуация.