— Правилникът не е променен — каза Браун самодоволно. — Ще се погрижа компанията да бъде уведомена. Това е мое задължение.
През това време Нортън бе изтичал встрани и бе застанал на известно разстояние, като се опитваше да си оправи ризата и да приглади косата. Очите му нервно се мятаха между Браун и мен.
— Хей! — извика Оли изведнъж, извиси глас и се чу басов тътен, който никога не бих очаквал от този едър, но мек и кротък човек. — Хей! Всички в магазина! Елате тук да чуете нещо! Засяга ви всички! — Той ме погледна спокойно, без да обръща никакво внимание на Браун. — Така добре ли е?
— Много добре.
Хората започнаха да се събират. Първоначалната групичка свидетели на спречкването ми с Нортън се удвои, после се утрои.
— Има нещо, което е по-добре да знаете… — започна Оли.
— Веднага остави тази бира — каза Браун.
— Ти млъкни веднага — казах аз и направих стъпка към него.
Браун отстъпи предпазливо назад.
— Не знам какво си въобразявате, че правите — каза той, — но ви уверявам, че ще докладвам във федералната компания! Всичко! И искам да разберете, че може би ще има наказания! — Устните му оголиха пожълтелите му зъби и аз усетих колко ми е неприятен. Той се опитваше да се справи някак. Както Нортън бе включил съзнанието си на „заето“. Майрън и Джим бяха опитали да направят същото като превърнат цялата работа в игра на перчене — като се оправи агрегатът, мъглата ще се вдигне. А това бе начинът на Браун. Той… се грижеше за магазина.
— Хайде тогава, запиши имената — казах аз. — Само замълчи.
— Ще запиша много имена, — отвърна той. — Твоето ще е първо в списъка, ти бохем такъв!
— Господин Дейвид Дрейтън има нещо да ви каже — каза Оли, — и мисля, че ще е най-добре да го чуете, ако имате планове да си тръгнете за вкъщи.
Така че аз им разказах какво се бе случило, горе-долу същото, което бях казал на Нортън. Отначало се чуваше смях, но към края безпокойството се задълбочи.
— Това е лъжа, така да знаете — каза Нортън. Той се опита да натърти това, което казваше, но се престара и думите му прозвучаха просто рязко. Това бе човекът, на когото казах пръв с надежда да го привлека на своя страна, защото хората биха му имали доверие. Каква тъпотия.
— Разбира се, че е лъжа — съгласи се Браун. — Това е лудост. И откъде предполагате, че са дошли тези пипала, господин Дрейтън?
— Не зная засега, но това не е толкова важен въпрос. Те са тук. Има…
— Подозирам, че са дошли от няколко от тези бири. Това са моите подозрения — това предизвика лек смях — хуморът му бе оценен. Но смехът бе пресечен от високия, дрезгав глас на госпожа Кармъди.
— Смърт — изкрещя тя и онези, които се смееха, бързо отрезвяха.
Тя дойде с маршова стъпка до средата на неправилния кръг, който се бе оформил, сякаш яркожълтите й панталони излъчваха своя светлина, огромната и чанта се поклащаше на слонското й бедро. Черните й очи се огледаха арогантно, остри, със злобен пламък, като на сврака. Две красиви момичета на по шестнадесет години, с надпис „ГОРСКИ ЛАГЕР“ на гърба на фланелите си, се дръпнаха назад.
— Вие слушате, но не чувате! Чувате, но не вярвате! Кой от вас иска да излезе навън и да се увери сам? — Очите й се плъзнаха по присъстващите и после се спряха върху мен. — И какво точно предлагате да направим, господин Дрейтън? Какво мислите, че може да се направи?
Тя се ухили като череп над жълтия костюм.
— Това е краят, казвам ви. Краят на всичко. Краят на времето. Движещият се пръст го изписа. Не с огън, а с мъгла. Земята се отвори и блъвна всичките си гнусотии…
— Не можете ли да я накарате да млъкне — избухна едно от момичетата. То почти се бе разплакало. — Тя ме плаши!
— Страх ли те е, миличка? — попита госпожа Кармъди и се обърна към нея. — Не, сега не те е страх. Но когато противните творения на дявола, които сега са плъзнали по земята, дойдат за теб…
— Стига толкова, госпожо Кармъди — каза Оли и я хвана за ръка. — Това е достатъчно.
— Я да ме пуснеш! Това е краят, казвам ви! Това е смъртта! Смъртта!
— Това са пълни глупости — каза с отвращение един мъж с рибарска шапка и очила.
— Не, господине — заговори Майрън — зная, че звучи като от шантав сън, но е чистата истина. Видях с очите си.
— И аз — каза Джим.
— Аз също видях — намеси се Оли. Той бе успял да накара госпожа Кармъди да замълчи, поне засега. Но тя стоеше наблизо, стискаше голямата си чанта и се хилеше с лудата си усмивка. Никой не искаше да стои прекалено близо до нея — хората мърмореха помежду си неодобрително. Някои от тях бяха започнали да поглеждат към стъклените витрини с безпокойство. Радвах се, че е така.