Тя отвори уста да каже още нещо, но един дребен, спретнат човек с червени панталони и чиста риза я плясна през лицето. Косата му бе разделена на път отляво, толкова прав, сякаш го правил с линия. Носеше очила. Имаше безпогрешния вид на летовник.
— Стига си говорила гадости — каза той тихо и безизразно.
Госпожа Кармъди доближи ръка към устата си и после я протегна към нас в безмълвно обвинение. На дланта й имаше кръв. Но черните й очи сякаш танцуваха в луда радост.
— Нямаше да ти се размине — извика една жена. — Аз самата щях да го направя.
— Те ще ви пипнат — каза госпожа Кармъди, показвайки окървавената си длан. Струйката кръв се стичаше от една бръчка край устата й надолу по брадата й, като струйка дъжд към канавката. — Може би не днес. Довечера. Довечера, когато се стъмни. Те ще дойдат през нощта и ще вземат още някого. Ще дойдат с нощта. Ще ги чуете как идват, как пълзят и се промъкват. И когато дойдат, ще молите мама Кармъди да ви каже какво да правите.
Мъжът с червените панталони бавно вдигна ръка.
— Хайде, удари ме — прошепна тя и се ухили с кървавата си усмивка. Ръката му потрепери. — Удари ме, ако смееш. — Ръката му се отпусна. Госпожа Кармъди се оттегли сама. Тогава Били наистина започна да плаче, като криеше лицето си в мен, така както момиченцето бе крило лицето си в баща си.
— Искам да си ида в къщи — каза той. — Искам да видя мама.
Най-накрая разговорът тръгна в по-малко страховито русло. Огромните витрини, явното слабо място на магазина се появи в разговора. Майк Хатлън попита какви други входове и изходи има магазинът и Оли и Браун ги изброиха — две врати на рампата, освен вратата, която Норм бе отворил. Основният ВХОД/ИЗХОД. Прозорецът на канцеларията на управителя (дебело бронирано стъкло, здраво заключен).
Разговорът по тези въпроси имаше парадоксален ефект. Той ни накара да видим по-реално опасността, но от друга страна ни накара да се почувстваме по-добре. Дори Били го усети. Той попита дали може да си вземе шоколад. Казах му, че може, стига да не се доближава до голямата витрина.
Когато той се бе отдалечил достатъчно и не можеше да ни чуе, един мъж до Майк Хатлън каза:
— Е, добре, и какво ще правим с тези витрини? Бабата може да е съвсем луда, но може да е права за това, че нещо може да дойде след падането на мрака.
— Може дотогава мъглата да се вдигне — каза една жена.
— Може — каза мъжът. — А може и да не се вдигне.
— Някакви предложения? — попитах аз Бъд и Оли.
— Един момент — каза мъжът до Хатлън. — Аз съм Дан Милър. От Лин, Масачузетс. Не ме познавате и няма откъде, но аз имам място край езерото Хайланд Лейк. Тази година го купих. Направо ме обраха, но трябваше да го купя. — Чу се кикот. — Както и да е. Там долу видях цяла купчина торби с изкуствен тор. Повечето по дванадесет килограма. Можем да ги наредим като чували с пясък. Ще оставим амбразури, през които ще наблюдаваме.
Все повече и повече хора кимаха и говореха възбудено. За малко да кажа нещо, но замълчах. Милър бе прав. Да се наредят тези торби, нямаше да навреди, можеше само да помогне. Но без да искам си спомних онова пипало, което стисна пакета с кучешка храна. Помислих си, че същото можеше да се случи, ако по-голямо пипало стисне дванадесеткилограмова торба с изкуствен тор. Но да им опявам за това, нямаше да помогне да излезем, нито да ни оправи настроението.
Хората започнаха да се пръскат, като говореха за това, че трябва да се направи и Милър извика:
— Чакайте! Чакайте! Дайте да я свършим тази работа, докато сме заедно!
Те се върнаха обратно, рехава група от петдесет-шестдесет души, и дойдоха в ъгъла, оформен от хладилния шкаф, вратите на склада и гондолата с месото, където господин МакВей обикновено слагаше неща, които никой не иска — татарски кюфтета, шотландски шницели, агнешки мозъци и кълцани дреболии. Били си проправи път сред тълпата с неосъзнатата сръчност на петгодишен в света на гигантите и ми подаде един шоколад:
— Искаш ли, татко?
— Благодаря — взех го аз. Беше сладък и вкусен.
— Сигурно въпросът ми звучи глупаво, но трябва да знаем всичко — пак поде Милър. — Някой да има огнестрелно оръжие?