— Ти ще умреш там навън, Дейвид Дрейтън! Искаш ли синът ти да остане сирак? — Тя започна да рови с поглед сред нас. Бъди Игълтън сведе очи и едновременно с това вдигна железния лост, сякаш да я прогони.
— Всички ще умрете навън! Не разбрахте ли, че е дошъл краят на света? Дяволът е на свобода! Всеки, който излезе навън, ще бъде разкъсан! И тогава ще дойдат за тези от нас, които сме останали, точно както каза тази добра жена. — Сега тя се обръщаше към зяпачите и през тях премина някакво мърморене. — След това, което се случи вчера с тези, които не вярваха? Това е смърт! Това е…
Консерва грах полетя през две от пътеките и удари госпожа Кармъди в гърдите. Тя залитна назад с изненадан крясък.
Аманда пристъпи напред.
— Млъквай — каза тя. — Млъквай, нещастна лешоядко.
— Тя е слугиня на Рогатия — изпищя госпожа Кармъди. — На устните й заигра нервна усмивка. — С кого спа снощи, госпожичке? С кого легна снощи? Мама Кармъди вижда, о, да, мама Кармъди вижда това, което другите не забелязват.
Но моментната магия, която тя бе създала, изчезна, а погледът на Аманда не трепна.
— Тръгваме ли или ще висим тук цял ден? — попита госпожа Реплър.
И тръгнахме. Да ни пази господ, тръгнахме.
Водеше ни Дан Милър. Оли бе втори, а аз — последен. Пред мен беше госпожа Реплър. Бях изплашен така, както никога в живота си и ръката ми, стискаща дръжката на метлата бе лепкава от пот.
Усещаше се тънката, остра и неестествена миризма на мъглата. Докато изляза от вратата, Милър и Оли вече бяха изчезнали в нея, а Хатлън, който бе трети, едва се виждаше.
Само шест метра, повтарях си аз. Само шест метра.
Госпожа Реплър вървеше бавно и твърдо пред мен, тенис ракетата й се поклащаше в дясната й ръка. Вляво от нас имаше червена тухлена стена. Вдясно бе първата редица коли, които се появяваха постепенно от мъглата като кораби-призраци. Още едно кошче за смет се материализира от белотата, а зад него имаше една пейка, на която хората присядаха, докато си чакаха реда за обществения телефон. Само шест метра, Милър сигурно вече е стигнал, шест метра са само десет-дванадесет крачки, така че…
— О, боже мой! — изпищя Милър. — О, мили божке, гледай, гледай!
Милър бе стигнал.
Бъди Игълтън беше пред госпожа Реплър и той се обърна да бяга с широко ококорени очи. Тя леко го чукна с тенис-ракетата по гърдите.
— Къде мислиш, че отиваш? — попита тя със строгия си, леко дрезгав глас и това беше цялата паника.
Всички се събрахме около Милър. Хвърлих един поглед през рамо и видях, че супермаркетът бе погълнат от мъглата. Червената тухлена стена бе избледняла до розово-бяло, а после изчезваше съвсем на около два метра и половина от изхода, откъм аптеката. Почувствах се по-изолиран, по-самотен от всякога. Сякаш се бях откъснал от утробата. В аптеката бе станало страхотно клане. Ние с Милър, бяхме съвсем близо, разбира се — почти на мястото. Нещата от мъглата действаха на основата на обонянието си. В това имаше резон. Зрението би било съвсем ненужно. Слухът би бил малко по-полезен, но мъглата имаше начин да изкривява акустиката, като караше звуци отблизо да звучат като отдалече — а понякога неща, които идваха от далече, да звучат близки. Нещата от мъглата следваха най-сигурното си сетиво. Следваха обонянието си.
Ние, които бяхме в супермаркета, бяхме спасени от спирането на тока. Не работеха вратите с фотоклетките. В определен смисъл супермаркетът бе запечатан в момента, когато дойде мъглата. Но вратите на аптеката… те са били подпрени за да стоят отворени. Спирането на тока бе извадило от строя климатика им и те бяха отворили вратите, за да влезе малко въздух. Само дето бе влязло още нещо.
Един мъж с кафеникава фланелка лежеше по очи на входа. Или поне отначало помислих, че фланелката му е кафеникава, но после видях на кръста му няколко бели петна и разбрах, че фланелката е била чисто бяла. Кафеникавото бе засъхнала кръв. У него имаше още нещо, което не бе в ред. Започнах да си чопля мозъка. Дори когато Бъди Игълтън се обърна и шумно повърна, пак не можах да се сетя веднага. Предполагам, че когато се случи нещо толкова… крайно на някого, съзнанието отначало не може да го приеме… освен ако не сме на война.
Нямаше я главата му, това беше. Краката му бяха разкрачени от вътрешната страна на вратата, а главата му трябваше да виси на стъпалото. Но просто не висеше.
Джим Грондин не можеше да понесе повече. Той се извърна с ръце върху устата, кръвясалите му очи лудо се взираха в моите. После се понесе със залитане и препъване обратно към супера.
Останалите не забелязаха. Милър бе влязъл вътре. Майк Хатлън го последва. Госпожа Реплър застана неподвижно от едната страна на двойната врата с тенис-ракета в ръка. Оли застана от другата страна с пистолета на Аманда, насочен към тротоара.