Един от паяците бе излязъл от мъглата зад нас. Беше с размерите на голямо куче. Беше черен, на жълти черти. Очите му бяха червеникаво-лилави, като нар. Стъпваше тромаво към нас на дванадесет или четиринадесет крака — не беше обикновен земен паяк, раздут до размерите от филм на ужасите. Това бе нещо съвсем различно, може би въобще не беше паяк. Ако го беше видял, Майк Хатлън щеше веднага да разбере какво беше онова настръхнало черно нещо, което бе подритвал на пода на аптеката.
Той се приближи към нас, като хвърляше нишките си от един овален отвор в предната част на корема му. Нишките летяха към нас ветрилообразно. Гледайки този кошмар, толкова приличен на черните като смърт паяци, унило висящи над своите мъртви мухи и буболечки в сенките на нашия навес за лодки, усетих как съзнанието ми се опитва да се изтръгне от своите опори. Сега вярвам, че само мисълта за Били ми помогна да запазя нещо като разсъдък. Издавах някакви звуци. Смеех се. Плачех. Крещях. Не зная.
Но Оли Уийкс беше железен. Той вдигна пистолета на Аманда така спокойно, сякаш беше на стрелбището, и го изпразни в равномерни изстрели в упор. От какъвто и ад да идваше създанието, не беше неуязвимо. От тялото му потече черна течност и то започна да издава ужасни скимтящи звуци, толкова ниски, че човек по-скоро ги усещаше, отколкото ги чуваше, като басовите звуци на Синтезатор. Тогава той се оттегли назад в мъглата и изчезна. Може да беше фантасмагория от наркотичен сън… само дето бяха останали локви черна лепкава течност.
Чу се издрънчаване, когато Бъди най-после изпусна железния лост.
— Мъртъв е — каза Оли. — Пусни го, Дейвид. Проклетото нещо е прерязало артерията му, мъртъв е. Да се махаме оттук, за бога. — По лицето му пак се стичаше пот и очите му щяха да изскочат. Една от нишките на паяжината се носеше леко зад ръката му и той изви ръка, и я отблъсна назад. На ръката му остана червена следа, като от камшик.
Госпожа Реплър пак изпищя:
— Внимавай! — и ние се обърнахме към нея. Още един бе изпълзял от мъглата и бе обвил Дан Милър в прегръдка, като луд влюбен. Той се опитваше да го удря с юмруци. Докато се наведа да взема лоста на Бъди, паякът започна да увива Дан със своята смъртоносна нишка и неговата съпротива се превърна в зловещ, тревожен, смъртоносен танц.
Госпожа Реплър тръгна към паяка с флакон „Райд“ в протегната си напред ръка. Паякът протегна крака към нея. Тя натисна пулверизатора и облак от препарата попадна в едното от светещите очи на паяка. Пак се чуха ниските скимтящи звуци. Паякът целият бе разтърсен от тръпка и започна да се дърпа назад, косматите му крака започнаха да дращят по паважа. Той влачеше след себе си тялото на Дан с блъскане и търкаляне. Госпожа Реплър хвърли флакона с препарата към него. Той се удари в тялото на паяка и издрънча на асфалта. Паякът се блъсна в една малка спортна кола с такава сила, че тя се разтресе на ресорите си и после изчезна.
Отидох при госпожа Реплър, която едва се държеше на краката си и бе смъртно бледа. Прегърнах я.
— Благодаря ти, млади човече — каза тя. — Малко ми е зле.
— Всичко е наред — казах аз пресипнало.
— Щях да го спася, ако можех.
— Зная.
Оли дойде при нас. Затичахме се към вратите на супермаркета. Нишките падаха навсякъде около нас. Една попадна върху пазарската чанта на госпожа Реплър и потъна в платнената й част. Тя започна сърдито да се бори за своята собственост: дърпаше дръжката с две ръце, но я изгуби. Тя изчезна, блъскайки се в мъглата.
Когато стигнахме входа, един малък паяк, не по-голям от кутре на кокер-шпаниол, излезе от мъглата и се втурна покрай сградата. Не пущаше нишки. Сигурно не бе достатъчно зрял за това.
Докато Оли натискаше вратата със силното си рамо, за да може да влезе госпожа Реплър, аз вдигнах железния лост, запратих го като копие към паяка и го ударих. Той започна диво да се гърчи, краката му задраскаха във въздуха, червените му очи търсеха моите, да ме запомнят…
— Дейвид — Оли продължаваше да държи вратата.
Втурнах се вътре. Той ме последва.
Бледни, изплашени лица се взираха в нас. Бяхме излезли седем. Върнахме се трима. Оли се бе облегнал на тежката стъклена врата, гръдният му кош се надигаше и спущаше. Започна да зарежда пистолета на Аманда. Бялата му риза на заместник-управител, бе залепнала за тялото му, а изпод мишниците му бяха изпълзели сиви потни петна.
— Какво? — попита някой с тих, пресипнал глас.
— Паяци — отговори зловещо госпожа Реплър. — Проклети животни, взеха ми пазарската чанта.
Тогава Били се хвърли разплакан в ръцете ми. Прегърнах го. С всичка сила.