— Братовчедке… Моргана — започна Ланселет, после я прегърна и започна да я гали по лицето. Тя се вкопчи в него и зарови лице в туниката му. Почувства топлината на тялото му, усети равномерните удари на сърцето му. След миг той се наведе към нея, повдигна с ръка брадичката й и устните им се срещнаха.
Ланселет прошепна:
— Така ми се иска да не беше обречена на Богинята…
— На мен също — прошепна тя. — Ела при мен, остави ме да те прегръщам така.
— Аз съм се заклел… да не посягам на обреченото на Богинята.
Моргана затвори очи; беше й все едно. Дадената клетва беше на хиляди левги и хиляди години далеч от нея; дори мисълта за гнева на Вивиан не можеше да я обезпокои. Години по-късно тя се чудеше какво ли би се случило, ако бяха останали така само още няколко минути; сигурно щеше да се изпълни волята на Богинята, в чиито ръце бяха съдбите им. Но още в мига, когато устните им се срещнаха за втори път, Ланселет трепна и се ослуша, сякаш доловил някакъв далечен звук.
Моргана се отдръпна от него и се изправи.
— Не чувам нищо — каза тя, напрягаше да чуе нещо друго, освен тихия плисък на езерните води по брега, шума на вятъра в тръстиките и лекия плясък, който се чуваше, щом някоя риба скочеше над водата. Накрая го чу — звукът бе недоловим, като въздишка — но по-скоро беше плач.
— Някой плаче — каза и Ланселет и бързо се изправи на дългите си крака, там — някой плаче или от болка, или се е заблудил в тръстиките. Звучи като малко момиченце…
Моргана забърза по петите му, боса, оставяйки полата и туниката си на храста. Възможно беше някоя от младите жрици да се е заблудила и да е дошла насам, макар че не бе редно те да напускат оградения двор на Дома на девиците, младите момичета са едни и същи навсякъде и не можеше да се разчита, че няма да нарушават правилата. Моргана си спомни думите на една стара жрица, че Домът на девиците е жилище за малки момичета, чието основно занимание е да разливат разни неща, да чупят, да забравят какво ли не и най-вече основните правила на поведение, докато успеят да разлеят, счупят и забравят всичко, което разрешават способностите им, и тогава да освободят място в съзнанието си за малко разум. Сега, когато самата Моргана бе пълноправна жрица и се занимаваше с обучение на младите, понякога си мислеше, че онази стара жрица е права; не можеше да си представи, че някога е била толкова глупава и празноглава като момичетата, които живееха сега в Дома на девиците.
Те вървяха по посока на звука. Чуваше се неясно, понякога се губеше за миг, след това долиташе съвсем ясно до тях. Мъглата започваше да наближава от езерото — Моргана не беше сигурна дали беше обикновената мъгла, дължаща се на влагата и приближаващия залез, или е част от магическото покривало делящо острова от останалия свят.
— Тук е — каза Ланселет и внезапно потъна в мъглата. Моргана го последва и видя смътно фигурата на съвсем младо момиче, която на моменти се губеше в сенките и после се появяваше пак. Да, беше много младо момиче, нагазило до глезените във водата, и наистина плачеше.
„Да, тя действително е тук“, каза си Моргана, „но не е жрица“. Бе млада и зашеметяващо красива; цялата бе бяла и златна — с кожа, бледа като слонова кост, само тук-там оцветена с кораловочервено; очите й имаха цвета на небесната синева, а дългите й руси коси проблясваха в мъглата, сякаш бяха от истинско злато. Носеше бяла рокля, която безуспешно се опитваше да не намокри, и въпреки че плачеше, лицето й не се кривеше грозно — сълзите я правеха още по-хубава.
Моргана каза:
— Какво има, дете? Загубила ли си се? Тя ги загледа втренчено как приближават и прошепна:
— Кои сте вие? Мислех, че никой няма да ме чуе тук — виках добрите сестри, но никоя от тях не ме чуваше, и изведнъж сякаш твърдата земя под мен се раздвижи и изчезна, и аз се озовах във водата, сред тръстиките, и много се уплаших, какво е това място? Никога досега не съм го виждала, а вече почти година съм в манастира… — тя се прекръсти.
Изведнъж Моргана разбра какво се е случило. Преградата между световете изтъняла, както се случва на такива места, където има голяма концентрирана енергия, а това момиче явно имаше необходимата чувствителност, за това. Такива неща се случваха понякога под формата на моментни видения; другият свят можеше да бъде видян като сянка — но извънредно рядко се случваше да се озовеш в него.
Момичето пристъпи към тях, но мочурливата почва поддаде под краката й и тя спря ужасено.