— Ето го твоят манастир, Гуенхвифар. Не се отклонявай от пътеката, защото може пак да се заблудиш в мъглите.
Тогава видя, че момичето държеше Ланселет за ръката. Стори й се, че той пусна нейната с нежелание. Гуенхвифар казваше:
— Благодаря ти, о, колко ти благодаря!
— Трябва да благодариш на Моргана — напомни й Ланселет. — Тя познава пътищата, които водят до Авалон и обратно.
Момичето й хвърли изкосо плах поглед. Направи малък реверанс и пророни:
— Благодаря ти, лейди Моргана.
Моргана пое дълбоко дъх и отново доби блясъка на жрица — магическото покривало, с което тя можеше да се обгърне винаги, щом пожелаеше въпреки мръсните и скъсани дрехи, босите крака и разпилените до раменете мокри коси, тя видя как добива величествен и внушителен вид в очите им. Направи хладно жест на благослов и мълчаливо се обърна, като отново с жест повика Ланселет да я последва. Без дори да погледне, тя знаеше, че страхопочитанието се е върнало в погледа на момичето. Моргана продължи да се отдалечава безшумно, с плаващата походка на жриците. След нея се чуваха стъпките на Ланселет, който неохотно я бе сподирил.
След малко тя погледна зад себе си, но мъгливата завеса се беше спуснала, а момичето беше изчезнало зад нея. Ланселет запита развълнувано:
— Как правиш това, Моргана?
— Как правя кое? — върна тя въпроса.
— Изведнъж заприличваш съвсем на… на майка ми. Висока, хладна, величествена, и някак недействителна. Заприличваш на жена демон. Уплаши горкото момиче, наистина не трябваше да постъпваш така!
Моргана си прехапа езика, за да не даде израз на обзелия я гняв. Само каза загадъчно:
— Братовчеде, аз съм това, което съм — и забърза по пътеката пред него.
Беше уморена, премръзнала, и страданието я гризеше отвътре; закопня за покоя в Дома на девиците. Ланселет беше изостанал доста, но на нея й беше все едно, оттук можеше да намери пътя и сам.
13
През пролетта на следващата година закъснялата зима напомни още веднъж за себе си с неочаквана буря. През тази бурна нощ в Авалон пристигна Мерлин. Когато съобщиха на Повелителката, тя беше удивена.
— През нощ като тази дори жабите биха се издавили — рече тя. — Какво го е довело тук по това време?
— Не зная, господарке — каза младият ученик друид, който бе донесъл вестта. — Дори не беше повикал баржата, а е преминал сам по скритите пътища. Каза, че трябва да те види още тази вечер, преди да си легнеш. Пратих го да се преоблече. Занесох му сухи дрехи — можеш да си представиш как изглеждаха неговите. Исках да му занеса и храна, и вино, но той попита ще може ли да вечеря с теб.
— Кажи му, че е добре дошъл.
Лицето на Вивиан не издаваше нищо — отдавна се беше научила да владее чувствата си — но когато младият човек си отиде, тя си позволи да се намръщи недоумяващо.
Изпрати да повикат прислужниците и им заповяда да донесат не обичайната й скромна вечеря, а повече храна и вино за Мерлин. Заръча и да накладат отново загасналия огън.
След време чу стъпките му навън, а когато влезе, той се насочи право към огъня. Прегърбен беше вече Талиезин, а косата и брадата му бяха съвсем побелели, та изглеждаше странно в зелената роба на друид ученик, която му беше и прекалено къса, та отдолу се виждаха съсухрените му глезени. Вивиан му предложи място до огъня — видя, че още трепери от студ — и постави пред него чиния с ядене и чаша вино — беше хубаво ябълково вино от Авалон, а чашата — от гравирано сребро.
После седна до него на ниско столче и започна своята вечеря, състояща се от хляб и сушени плодове, докато го гледаше как се храни. Когато отблъсна чинията и се облегна назад, отпивайки от виното, тя каза:
— Кажи ми всичко, отче.
Старият човек и се усмихна.
— Никога досега не си ме наричала така, Вивиан. Да не би да мислиш, че на стари години съм приел законите на святата църква?
Тя поклати глава:
— Не, но си обичал майка ми, която бе Езерна дама преди мен, и си баща на една от дъщерите й. А после, в продължение на повече години, отколкото мога да припомня, служихме заедно на Богинята и на Авалон; може би тъкмо тази вечер имам нужда да чуя бащински, успокоителен глас… не знам. Чувствам се много стара тази вечер, отче… Талиезин. Може би ме считаш за прекалено стара, за да ти бъда дъщеря?
Старият друид се усмихна:
— Това не, Вивиан. Ти нямаш възраст. Зная годините ти — или поне мога да ги сметна, ако поискам, но за мен ти си все още момиче. Би могла да имаш за любовник когото си пожелаеш.
Тя махна пренебрежително с ръка.
— Можеш да бъдеш сигурен, че никога не съм срещала мъж, който да е за мен повече от обикновена необходимост, краткотрайно удоволствие, и когото да поставя пред дълга си — рече тя. — Само веднъж, мисля, срещнах друг мъж, който също като теб можеше да се изправи срещу моята сила… — тя се изсмя. — Но трябваше да съм десет години по-млада. Как мислиш, щях ли да съм достойна кралица, а моят син — достоен престолонаследник?