Когато Мерлин си тръгна, тя седя дълго неподвижна и се взира в картините, рисувани от пламъците. Взираше се в миналото, без да прави опит да разкъса завесата на времето, която я отделяше от бъдещето.
Преди много години, толкова много, че вече не помнеше точния им брой, тя също бе отдала девствеността си на Рогатия Бог, Великия ловец, Повелителя на спиралата на живота. Почти не мислеше за девицата, която щеше да поеме нейната едновремешна роля в ритуала на посвещаването на краля. Остави мислите си да се лутат из миналото и си припомни другите случаи, когато тя бе Богинята в Големия Брачен Ритуал…
… За нея това винаги беше единствено изпълнение на дълг, понякога приятен, понякога не, но винаги в отговор на повеля, винаги, когато в нея се въплътяваше Великата майка, която направляваше живота й от мига, когато тя дойде на Авалон. Внезапно завидя на Игрейн, и с някаква част на съзнанието си се зачуди каква е тази завист към жената, която е загубила всичките си деца — които не бяха мъртви, но й бяха отнети; жена, която скоро щеше да овдовее и да завърши дните си в манастир.
„Завиждам й, защото е познала любовта… Аз нямам дъщери, синовете ми са чужденци за мен… Никога не съм обичала“, отговори си тя. „Не зная и какво е това да си обичана. Предизвиквала съм страх, преклонение, почит… това да. Но никога любов. Понякога ми се струва, че бих пожертвала всичко, ако можеше някой мъж да ме погледне поне веднъж така, както Утър гледаше Игрейн на сватбата им.“
Тя въздъхна потиснато и повтори полугласно думите на Мерлин:
— Няма защо да оплакваме ланшния сняг.
Тя вдигна глава и прислужницата безшумно се плъзна към нея.
— Господарке?
— Доведи ми… не, недей! — тя промени бързо решението си. „Нека момичето си поспи. Не е вярно, че никога не съм обичала и никой не ме е обичал. Обичам безгранично Моргана, и тя ми отвръща със същото“.
А сега обичта на момичето щеше да рухне. Но и това зависеше единствено от волята на Богинята.
14
Младата луна бе вдигнала на запад тънък, почти невидим полумесец в небето на Авалон. Моргана бавно се изкачваше нагоре, босите й крака пристъпваха по спираловидната пътека. Движеше се беззвучно, бледа като девствената луна. Косите й бяха разпуснати, носеше само една риза без колан. Знаеше, че скрито я наблюдават и стражи, и жрици — да не би непосветен човек да наруши свещеното мълчание. Беше отпуснала надолу клепачи, а очите й бяха скрити зад плътната завеса на косата. Вървеше неотклонно по пътеката, без да вижда къде стъпва. Рейвън я следваше мълчаливо — също като Моргана боса, без колан, който да придържа ризата й, с коса разпусната пред лицето.
Вървяха все нагоре в падащия здрач. Няколко бледи звезди мъждукаха по тъмносиния небесен купол над тях. Горе на хълма се очертаваше неясно каменният кръг, а вътре в него мъждукаше една-единствена светлинка — но това не беше огън. Приличаше на блуждаещо пламъче, вълшебна светлина, чиито отблясъци осветяваха отвътре магическия кръг.
На последните лъчи на залязващата луна, които се отразиха за миг в блестящата повърхност на езерото, към момичетата приближи безшумно една от девиците-жрици. Беше съвсем малко момиченце, облечено в дреха от небоядисана вълна. Късо подрязаната му тъмна коса се сливаше с мрака наоколо. То поднесе на Моргана чаша, тя я взе и отпи в мълчание, после я подаде на Рейвън, която я пресуши. Сребро и злато пречупиха умиращата светлина. От невидими ръце Моргана пое големия меч с кръстовидна дръжка и изпъшка тихо от неочакваната тежест. Боса и премръзнала, но без да усеща студа, тя тръгна да обикаля описания от камъните кръг. Зад нея Рейвън бе поела дългото копие и го заби точно в средата на магическия огън. На края на копието имаше навити кълчища. Те се запалиха и Рейвън понесе след Моргана пламтящото копие, проследявайки с пламъка линията на магическия кръг. Когато застанаха отново в центъра на кръга, осветен от много бледа светлина, те видяха лицето на Вивиан — лице без възраст, извън времето, лишено от тяло, плаващо във въздуха, проблясващо със собствена светлина. Моргана знаеше много добре, че този ефект се постига, като бузите и челото се намазват с фосфоресцираща субстанция и така светещото лице се откроява на фона на мрака и тъмните одежди на жрицата, но все пак въздействието продължаваше да й се струва поразително.
Светещи ръце, лишени от тяло, поставиха нещо в ръцете на Моргана, после в ръцете на Рейвън. Моргана заби зъби в това, което й бяха дали — беше стипчиво, горчиво, твърдо като дърво. Тя подтикна внезапния порив да повърне и си наложи да преглътне хапката. Отново се възцари мълчание. В мрака проблясваха очи, лица не се виждаха. Моргана имаше чувството, че е застанала сред безкрайни тълпи, струпани по склоновете на Тор, но все пак не можеше да види никого. Дори безтелесното лице на Вивиан се бе стопило в тъмнината. Усещаше топлината на тялото на Рейвън до нея, въпреки че не се докосваха. Опита се да изпразни съзнанието си, да медитира, потъвайки в привично мълчание, без да се замисля защо й е било заповядано да се качи тук.