Выбрать главу

Времето минаваше; още звезди изгряха в изцяло потъмнялото небе. „Времето тече по различен начин в Авалон“, мислеше си Моргана, „или може би изобщо не съществува“. Много нощи през дългите години, прекарани тук, тя се бе качвала по спираловидните пътеки на Тор, бе се опитвала да проникне в мистериите на времето и пространството, заобиколена от магическия каменен кръг. Но тази нощ беше по-особена, по-тъмна, натегнала от тайни; никога досега тя не бе избирана измежду останалите жрици, за да изпълни главната роля в ритуала. Знае какво й дадоха да изяде — ритуалната храна; билка, която ползваха, за да извиква пророчески видения — но познанието не намаляваше в очите й вълшебната мощ на храната.

След време съзнанието й започна да рисува някакви форми в мрака — бяха дребни, ясно очертани, но отдалечени образи. Видя препускащо стадо елени. Отново видя мрака, който покри всичко, защото слънцето изгасна, видя как леден вятър брули земята — навремето при тази гледка се беше уплашила, че настъпва краят на света; но старите жрици й бяха обяснили, докато всички се събираха в двора, Лунният Бог е скрил сиянието на Богинята. Тя си спомни как весело изтича при по-големите и се присъедини към виковете на жените, които целяха да прогонят Лунния Бог. По-късно й обясниха и движението на слънцето и луната, обясни как пътищата на двете небесни тела понякога се пресичат — че това са природни закони, и че вярата на обикновените хора, че това са лица на богове не е повече от обикновена символика, необходима на хората на по-ниска степен развитие, за да схванат някои от великите истини. Някой ден всички щяха познават тези истини, но сега хората нямаха нужда от тях.

Тя се взираше в себе си с погледа на пророчица, а около камъните се въртеше вихъра на времето; тя виждаше раждането, оплождането и накрая смъртта на боговете; големите процесии, вървели някога към дъбовата гора, която се издигала на мястото на каменния кръг. Пелената, с която времето забулва всичко, стана прозрачна; времето изгуби значение; виденията продължаваха. Дойдоха хората от Малкия народ — дребни, целите изрисувани с бои; но те изчезнаха, на тяхно място дойдоха племената, а после дойде ред и на римляните, високите странници от галските брегове, а после… времето спря. Единственото нещо, което Моргана виждаше с вътрешния си взор, беше нескончаемо движение на племена и народи, заселването на света, големите ледове, които сковаваха земята, ту идваха, ту си отиваха, видя отново големите храмове на Атлантида потънали навеки на дъното на океана, видя възхода и рухването на нови светове… и после настъпи мълчание. Само големите звезди следваха пътя си по небесния небосвод.

Зад себе си чу тъжен смразяващ душата вик, който поплака и застина. Беше извикала Рейвън. Веднъж, когато двете с нея свещенодействаха в храма, Рейвън бе взела една лампа, която заплашваше да прелее, и се изгори с врящото масло. Докато я превързваха, тя запушваше устата си с ръце, да не би да извика от болка и тъй да наруши обета си през Богинята. Белезите й останаха; веднъж, загледана в нея, Моргана си беше казала: „В сравнение с нейния, моят обет далеч не е труден за изпълнение — и все пак аз бях готова да го наруша заради красивото мургаво лице на един мъж!“

А сега, в безлунната нощ, Рейвън крещеше с пълно гърло. Надаваше високи, ужасяващи писъци — като жена, която ражда. Три пъти пронизителните писъци разкъсваха хълма и Моргана отново потръпваше, знаейки, че дори свещениците на другия остров сега се будят от страшния писък, кънтящ между двата свята, и уплашено се кръстят.

След виковете настъпи мълчание, в което Моргана усещаше дишането на многобройните посветени наобиколили трите жрици, застанали страшно сами в каменния кръг. Тогава, давейки се, с отвикнал от говорене глас, Рейвън се обади отново:

— О, седем пъти колелото, колелото с тринадесет спици, е изминало своя път в небесата… седем пъти майката е дала живот на своя тъмнокож син…