— Разбрах много малко — призна Моргана. — Стори ми се много тайнствено. Тъй и не разбрах защо трябваше и аз да съм там.
— До известна степен — започна Вивиан, — за да й даваш сили. Тя не е много силна; още е на легло и съм загрижена за нея. Тя знае точно колко да вземе от билките, но явно и това количество се е оказало прекалено много; все повръща кръв. Но ще оживее.
Моргана протегна ръка, за да се опре на нещо; внезапно й прилоша отново, чувстваше се празна отвътре. Зави й се свят, пребледня. Без да има време да се извини, скочи, изтича навън и повърна хляба и млякото, които бе яла на закуска. Чу, че Вивиан я вика по име, и когато спря да повръща и се изправи кашляйки, вкопчена в рамката на вратата, видя, че една от младите жрици стои до нея с кърпа в ръка, готова да избърше лицето й. Кърпата беше влажна и миришеше леко на ароматни треви. Вивиан я подкрепи, когато влезе обратно в къщата, и й даде в ръцете малка чаша.
— Изпий това бавно — каза тя.
Течността изгори езика й и за момент тя се почувства още по-зле. Беше силната спиртна напитка, дестилирана от северните племена — наричаха я вода на живота. Беше я опитвала само веднъж или дваж. Но когато преглътна, усети как силна топлина се разлива в празния й стомах. След няколко минути се почувства по-добре, по-стабилна на краката си, дори изпадна в лека еуфория.
— Пийни още малко — рече Вивиан — това ще укрепи сърцето ти. Сега по-добре ли се чувстваш?
Моргана кимна.
— Благодаря ти.
— Тази вечер ще можеш да се нахраниш — продължи Вивиан. В особеното състояние, в което се намираше Моргана, това й прозвуча като заповед, сякаш Вивиан можеше да заповяда дори на стомаха й да не й създава проблеми.
— Тъй. Нека поговорим за пророчеството на Рейвън. В стари времена, преди друидите да донесат своята религия и своята мъдрост от потъналите храмове на западния континент, елфите — чиито наследници сме ние двете — аз и ти, мила Моргана, живеели тук, по бреговете на вътрешното море. Преди да научат как да садят овес и да събират реколтата, живеели от плодовете, които земята доброволно им давала, и от лов. В онези дни те нямали крал. Имали само майка-кралица, но още не се били научили да почитат в нейно лице Богинята. Тъй като ловът бил основното им средство за преживяване, тяхната кралица и върховна жрица се научила да вика еленовите стада при себе си и да моли духовете им да пожертват техния живот, за да продължи да живее племето. Но жертвата се дава в замяна на друга жертва — елените умирали, за да живее племето, но в замяна един от племето трябвало на своя ред да умре за елените, или най-малкото да изложи живота си на смъртна опасност — да даде възможност на елените на свой ред да му отнемат живота, ако така решат, като обезщетение за убитите побратими. Така се поддържало равновесието. Можеш ли да ме разбереш, скъпа моя?
Моргана се заслуша в непривично нежното обръщение и си рече замаяно, отпаднала и упоена от напитката: „Да не иска да ми съобщи, че аз съм жертвата, аз ли трябва да дам живота си за племето? Да става, каквото ще. Посветила съм се на Богинята и в живота, и в смъртта.“
— Разбирам, майко. Или поне така ми се струва.
— Така майката-кралица на племето избирала всяка година свой крал. Той се заклевал да пожертва живота си за племето, а в замяна хората от племето били винаги готови да пожертват живота си за него. Дори кърмачетата да гладуваха, за него винаги се осигурявала изобилна храна. Всички жени от племето били негови, стига той да ги пожелае — за да могат да заченат от него най-силния, най-добрият представител на племето. Пък и често се случвало кралицата да е минала детеродна възраст, та трябвало да му предоставят и млади девици, и никой мъж от племето нямал право да се противопостави на желанията му. А после, когато свършела годината — всяка година по това време — поставяли на главата му еленови рога, обличали го в необработена еленова кожа, та елените да го мислят за един от тях, и когато Ловджийката им пратела пролетното опиянение и те запрепускали, той хуквал сред тях. По това време стадото обикновено вече си е избрало водач и когато Кралят-елен подушел чуждия, се нахвърлял върху му. Така загивал Рогатият.
Моргана почувства как ледени тръпки плъзват по гръбнака й, също както когато изиграха ритуала пред нея на хълма Тор.
— Кралят да умре, за да живее народът му? — Нима билката още действаше и тя виждаше всичко толкова ясно?
— Оттогава е минало много време, Моргана — продължи спокойно Вивиан. — Такива ритуални жертви вече не са необходими. Овесът е засят, жертвата е безкръвна. Само в дни на голяма опасност племената от Древния народ искат от водача си такава жертва. А Рейвън предсказа, че настават такива страшни времена. Затова отново трябва да подложим на изпитание този, който трябва бъде готов да положи живота си за своя народ, за да може народът му да го следва. — Нали съм ти разправяла за Големия брачен ритуал?