След малко най-възрастната от тях — същата, която я бе посрещнала и в къщата снощи, с която спаха в едно легло — дойде при Моргана и й донесе прясна вода. Моргана се поклони, за да й благодари, като жрица на жрица, и после се зачуди на постъпката си. Жената бе стара, придържаше дългата си, несресана, почти побеляла коса с кокалена фиба. По кожата й се виждаха тук-там избелели следи от знаци, които са били сини. Дрехата й беше същата като на другите — от зле обработена кожа, по която беше останала част от космите, цялата изрисувана с магически символи. На врата си носеше две огърлици, едната от прекрасен кехлибар — Вивиан нямаше толкова красиво нещо — а другата от парчета рог, и нанизани, фино гравирани златни плочки. Самочувствието й по нищо не отстъпваше на Вивиан, и Моргана заключи, че тя трябва да е Майката — жрица на племето. Жената започна собственоръчно да подготвя Моргана за ритуала. Съблече я напълно гола и боядиса стъпалата и дланите й със синя боя; със същата боя очерта синия полумесец на челото й; на гърдите и корема й нарисува формата на пълната луна; а точно над тъмния триъгълник под корема нарисува тъмната луна — символа на новолунието. За миг, съвсем набързо, пъхна ръка между краката й и натисна — Моргана, отдавна бе престанала да се смущава, разбра защо го прави. Жрицата, участваща в този ритуал, трябваше да е девствена. Жрицата на племето нямаше да открие нищо нередно — Моргана бе недокосната, но за миг изтръпна от някакво смесено чувство — и страх, и удоволствие; в същия момент осъзна, че наистина умира от глад. Е, нали беше обучена да не обръща внимание на глада — наистина след малко забрави за него.
Когато я изведоха навън, слънцето тъкмо изгряваше — беше облечена в кожена наметка като тази на старата жена, изрисувана с магическите изображения на луната и на еленови рога. Почувства как се опъва кожата на изрисуваното й тяло, в някаква далечна част от съзнанието й загледа с удивление и леко презрение тези символи на една мистерия много по-стара от друидската мъдрост, в която тя самата бе обучена. Усещането бе моментно и изчезна веднага — поколения след поколения от незапомнени времена бяха създавали този ритуал, затова той носеше своя заряд от свещено вълшебство. Видя кръглата каменна постройка зад себе си; срещу нея имаше също такава къща, и оттам тъкмо извеждаха едни млад мъж. Моргана не можа да го види ясно; слънцето грееше право в очите й, затова успя само да прецени само, че е висок, едър и с гъста, разчорлена руса коса. „Значи не е от племената“. Но не беше нейна работа да си задава въпроси. Мъжете от племето — най-вече един старец с възлести, мускулести ръце на ковач, черен като наковалнята си — боядисаха тялото на младежа от глава до пети с боя от синя сърпица, натриха го с еленова мас и го облякоха в дреха от необработени еленови кожи. На главата му прикрепиха еленови рога — наредиха му да я разтърси, за да се убедят, че рогата няма да паднат при каквото и да било движение. Моргана видя как гордо отметна глава младият мъж и изведнъж по цялото й тяло, до най-съкровените му части, мина тръпка — осъзна, че той е Рогатият, Богът — съпруг на Девата-ловджийка.
В нейните коси вплетоха венец от червени диви плодове и първите пролетни цветя. Със страхопочитание снеха скъпата огърлица от еленов рог и злато от врата на Майката на племето и я поставиха на нейния; огърлицата като че ли имаше своя магическа сила, защото й се стори необичайно тежка. Очите й все още бяха заслепени от изгряващото слънце. Сложиха нещо в ръцете й — беше барабан — опъната на кръгла рамка кожа. Удари го несъзнателно и чу звука му като отдалеч.
Намираха се на върха на един хълм, откъдето се разкриваше гледка към земите наоколо — бяха долини, обрасли целите с гъсти гори. Цареше пълна тишина, но Моргана долавяше пулса на живота в горите — елените, които пристъпваха безшумно на стройните си крака, другите животни, които се катереха по дърветата, и птичките, които си виеха гнезда из клоните им. Всичко живо в гората беше в движение, понесено от издигането на първата пролетна луна. Моргана се извърна за миг и погледна зад себе си. Зад тях, във високо издигащите се варовикови скали, бе изсечена фигура с чудовищни размери — от силната слънчева светлина тя не можа да прецени човек ли беше или животно — тичащ мъж или препускащ елен, с изправен фалос, изпълнен с прилива на пролетта?