Не виждаше младия мъж, изправен до нея, но чувстваше вибриращата му жизненост. На хълма се бе възцарило тържествено мълчание, натегнато от очакване. Времето отново спря, превърна се в някаква прозрачна материя, в която Моргана заплува свободно. Барабанът бе отново в ръцете на старицата — тя не помнеше кога й го е дала. Слънцето все още блестеше в очите, когато почувства между ръцете си главата на човека-Бог — трябваше да го благослови. Докато го благославяше, нещо в нея трепна — сякаш го позна — но да, естествено, още преди да бъдат издигнати тези хълмове, тя е познавала това лице, този мъж, неин от преди началото на света… Не чу гласа си, произнасящ традиционната благословия, но усети нейната сила: „Тръгни, за да победиш… тичай с елените, бъди бърз и силен като полета на пролетта… вечно да бъдат благословени краката, които те доведоха тук…“ Моргана не чуваше собствените си думи, но усещаше мощната енергия, с която бяха заредени, която сякаш струеше от благославящите й ръце, от тялото й — като че ли силата на самото слънце минаваше през нея и се вливаше в младия мъж. „Сега мощта на зимата е сломена и пролетта, носителката на новия живот, ще бъде с теб и ще ти дари победа, живот за Богинята, живот за света, кръв за нашата земя-майка, пролята за нейните деца.“
Тя вдигна високо ръце, за да изпрати благословията към гората и земята, чувстваше как мощта тече през ръцете й като почти видими струи светлина. Тялото на младия мъж сияеше също като нейното, окъпано в слънчева светлина; никой около тях не смееше да проговори до мига, когато, отмятайки ръцете си назад със замах, Моргана не усети как силата залива всичко наоколо. Тогава заобиколилите я хора подеха песнопение, чиито думи тя не различаваше, но усещаше безпогрешно тяхната мощ:
„През пролетта животът се въззема, елените препускат из горите и нашият живот тича след тях. Кралят-елен, владетел на света, ще ги покори, Кралят-елен, Рогатият, благословен от Великата майка, ще триумфира…“
Беше достигнала върховата точка на напрежение, като натегнат лък, който всеки момент ще изпрати стрелата заедно с криещата се в нея сила. Тогава докосна Рогатия и това освободи потока на силата — тя сякаш потече в жилите на всички, и всички хукнаха като вятър надолу по хълма, понесени от вълните на пролетния прилив. Зад тях остана Моргана и се свлече изтощена на земята, без да издаде звук, усетила отлива на силата от тялото си. Хладната влага на пролетната земя я пронизваше до кости, но тя все още не осъзнаваше нищо, защото бе потънала в пророческия си транс.
Лежеше като мъртва, но част от нея тръгна след хората, тичаше с мъжете от племето надолу по хълма, които се свличаха като порой по петите на Рогатия. Зад тях се чуваха викове, наподобяващи лая на кучета — бяха жените, които с виковете си пришпорваха тичащите.
Все по-нагоре се издигаше слънцето, проследявайки по небосвода големия Кръг на Живота, преследвайки напразно божествения си съпруг, сина на мрака…
Жизненият сок на земята, пулсиращият пролетен прилив, изпълваше жилите на тичащите мъже. После, също както отлива следва прилива, те изчезнаха от облените със слънце склонове и мракът на гората ги погълна. Спряха да тичат и започнаха да се промъкват безшумно, наподобявайки леките стъпки на елените. Те наистина се превърнаха в еленово стадо, вървящо по стъпките на най-едрия рогач — с кожените наметки, които омагьосваха дивеча, и огърлиците, чиято кръгла форма символизираше безкрайната верига на живота — живееш, храниш се, раждаш, умираш, за да нахраниш децата на майката-земя…
„… пази децата си, Майко, твоят Крал — елен трябва да умре, за да нахрани сина на мрака…“
Мрак, мракът на гората ги заобикаляше отвсякъде, изпълнен с мълчанието на скритите наоколо живи същества… Моргана възприемаше гората като символ на самия живот, а елените — като сърцето й, и разпростираше молбата си за благослов над всичко това. Част от нея продължаваше да лежи на върха на обляния от слънцето хълм, потънала в транс, изтощена, оставяйки слънчевите лъчи да проникнат в тялото й, в кръвта й, в цялата й същност, докато друга нейна част тичаше с мъжете и елените… Накрая двете части се сляха в едно цяло… изпълнено с прилива на живота, също като еленовото стадо, скрито в гъсталаците. Животът кръжеше в жилите й също както в жилите на стройните, гъвкави малки кошути. Животът, който пулсираше и в жилите на мъжете, промъкващи се мълчаливо нащрек из сенките…
Моргана усети, че някъде дълбоко в гората водачът на стадото отметна глава назад и подуши въздуха, доловил миризмата на враг, себеподобен, но от чуждо племе… Тя не разбираше кого е благословила всъщност — четириногия горски крал или двуногия — в живота на майката-земя те бяха едно. Съдбата им беше в ръцете на Богинята. Залюляха се короните от рога, елените вдишваха дъха на гората, търсеха чуждата миризма — плячката, грабителя, съперника — нима можеше да има такъв?