О, Богиньо! Ето ги — препускаха с пукот през ниските храсталаци, а мъжете се носеха леко пред тях, и бягаха, бягаха. Бяг, от който сърцето сякаш всеки момент ще се пръсне в гърдите ти, от който тялото добива надмощие над всяко познание и всяка мисъл. Препускане, в което едновременно си преследвач и преследван, тичаш с бягащите сърни и преследващите мъже, тичаш по очертана от слънцето спирала, по вълните на пролетния прилив, с потока на живота
Докато лежеше неподвижна, с лице, притиснато към земята, и изгарящ от силното слънце гръб, Моргана чувстваше как времето ту препуска, ту пълзи. Пред нея отново се появиха някогашни видения, от които имаше смътни, много далечни спомени — но този път ги виждаше ясно — високият, жилав млад мъж, стиснал здраво ножа си — той падна, падна между елените, сред бясно тъпчещите копита Моргана знаеше, че е изкрещяла високо, без да чуе собствения си глас. Крясъкът бе отекнал навсякъде, та дори водачът на стадото се стресна и спря да тича ослушвайки се. Той спря само за миг, но заедно с него сякаш спря и всяко друго движение. В този изпълнен с ужас миг тя видя как момчето се изправи задъхано наведе рогата си напред и ги вплете в рогата на водача. Бореше се отчаяно, от време навреме поддаваше под напора на елена, но младото му тяло и силните му ръце постепенно му даваха надмощие… ножът проблесна, когато той замахна с него нагоре. Кръв напои земята; но той, рогатият също кървеше — имаше голяма рана на хълбока си, кръв течеше по ръцете му и продължаваше да попива в земята — жертвата за Майката, от чиято кръв живеем всички ние… След това кръвта на водача на стадото рукна върху него, защото острието на ножа бе намерило сърцето му, и тогава мъжете връхлетяха с копията си…
Тя видя как го донесоха обратно на хълма, покрит с кръвта на своя близнак-съпернник, Краля-елен. Заобиколилите го дребни мургави мъже свлякоха набързо кожата на убитото животно и я метнаха още топла на плещите на мъжа. Връщаха се триумфално, огньове се издигаха в падащия здрач, и когато жените дойдоха да вдигнат Моргана от земята, тя забеляза без особено учудване, че се е свечерило. Когато понечи да тръгне, залитна, сякаш наистина цял ден бе препускала редом с мъжете след стадото.
Отново я коронясаха — този път с кървавочервения цвят на триумфа. Доведоха пред нея Краля-елен. От раните му течеше кръв. Тя го благослови и беляза челото му с кръвта на убития елен. Главата на животното беше отрязана, с рогата му щеше да бъде повален следващия елен. Рогата, които Кралят-елен бе носил този ден, бяха натрошени и хвърлени в огъня. Скоро се разнесе миризма печено месо и за миг Моргана се запита дали месото е от елен или от човек…
Сложиха ги да седнат един до друг и им донесоха първите опечени късове месо — от тях още капеше кръв и мазнина. Моргана почувства, че й се вие свят, от силния вкус на месото след дългия пост й призля; уплаши се, че ще повърне. Мъжът до нея ядеше лакомо; тя забеляза на светлината на огъня колко силни са ръцете му… Примигна, защото й се бе сторило, че вижда около тях увити змии. Като се вгледа, змиите бяха изчезнали. Около тях мъжете и жените на племето празнуваха, пееха химна на победата — на същия този древен език, който Моргана разбираше много трудно:
Старата жрица, която я бе приготвила тази сутрин, поднесе сребърна чаша към устните й. Моргана усети как парещата течност й изгори гърлото и се разля по жилите й като огън — огън със силен привкус на мед. Вкусът на месото и кръвта я бяха опиянили — през последните седем години само няколко пъти беше яла месо. Главата й се въртеше, когато отново я понесоха, съблякоха я и покриха голото й тяло с гирлянди и синя боя, а зърната на гърдите й и челото оцветиха с кръвта на убитото животно.
„Богинята ще приеме своя съпруг, а при свършека на времето тя е тази, която ще го убие, ще даде живот на Сина на Мрака, който ще повали Краля-елен…“
Малко момиченце, боядисано в синьо от глава до пети, носеше голямо блюдо и тичаше през разораните поля — докато тичаше, тъмни пръски отхвръкваха от блюдото и попиваха в земята. Зад гърба си Моргана чу вика на много гърла:
— Благословени са полята; дай ни храна, Велика майко!