За миг някаква част от същността на Моргана — замаяна и опита от странната напитка — отбеляза хладно, че трябва да е напълно луда — тя, образована и цивилизована жена, принцеса и жрица, с кралската кръв на Авалон в жилите си, ученичка на друидите — да стои тук боядисана в синьо като дивачка, вмирисана на прясна кръв, и да търпи това варварско представление…
… Но веднага забрави тези мисли, защото иззад облаците, които я бяха прикривали досега, изплува пълната луна — горда и спокойна. Гола на лунната светлина, Моргана отново имаше чувството, че студените лъчи я къпят — светлината на Богинята струеше през тялото й — тя вече не беше Моргана — беше безименна, жрица, дева и майка… Около бедрата й увиха гирлянди от кървавочервени диви плодове — грубата символика я изпълни с внезапен страх и тя почувства как натежа от пролетния прилив на собствената си девственост. За миг сиянието на факла заслепи очите й, а после я поведоха нанякъде в мрака. Вървяха в отекваща тишина — звуците се разбиваха в стени около и над нея. Бяха в пещера. Когато очите й посвикнаха, тя започна да различава рисунки по стените — бяха все свещените символи, които стояха тук сигурно от началото на света — еленът с разклонените рога, човекът с рога на челото, издутият корем и пълната гръд на Тази, Която Дава Живот…
Жрицата положи Моргана на одър, покрит с дивечови кожи. За момент страхът се върна и Моргана изстина от ледената му тръпка; челото на старата жена се сбърчи от състрадание; тя притисна момичето в прегръдките си и го целуна. За миг Моргана се притисна отчаяно към старата жена, изпълнена с ужас, като че закрилящите ръце на старицата заместиха ръцете на собствената й майка… Жената й се усмихна, докосна гръдта й, благослови я и си тръгна.
Моргана лежеше и чувстваше живота около себе си. Сякаш тялото й доби огромни размери, изпълни цялата пещера — символичните фигури бяха изрисувани по нейните гърди и корем, а над нея се изправи онази фигура — получовек-полуживотно — която бе видяла изсечена във варовиковите скали — с изправен фалос… Лунните лъчи влизаха в пещерата и я изпълваха цялата; Богинята се въплъщаваше в тялото й. Тя протегна ръце — знаеше, че по нейна заповед навън, около пещерата, в светлината на горящите огньове на плодородието, мъже и жени се събират в акта на любовта, привличани от бълбукащите жизнени сокове… Моргана видя малкото момиче, което бе носило блюдото с оплождащата кръв, в жилестите ръце на някакъв стар ловец. Видя я как се бори, чу краткия вик, видя как падна под тялото му и краката й се разтвориха, водени от извечния природен инстинкт. Виждаше всичко, без да гледа, затворила очи, за да не я заслепява светлината факлите, чуваше виковете около пещерата.
Сега той стоеше на входа на пещерата. На главата си вече не носеше рога. Косата му беше слепнала, тялото — цяло в синя боя и засъхнала кръв, а отдолу прозираше кожа, бяла като бялата фигура във варовиковите скали… Рогатият съпруг на Богинята. Той явно също беше замаян, гол, само с гирлянда също като нейната около слабините. Тя виждаше изправената му мъжественост — също като фигурата на скалата. Той коленичи до одъра. На светлината на факлите го видя, съвсем зашеметена, че той наистина е съвсем момче — не беше от племето на Древните — мургав и дребен, а рус и висок… „Защо са избрали за крал човек, който не принадлежи на народа им?“ Мисълта пресече съвсем бегло, като лунен лъч, съзнанието й и изчезна; тя престана да разсъждава.
„Настана мигът, в който Богинята ще приеме Рогатия“ — той все още стоеше на колене до одъра, покрит с кожи — малко залиташе и примижаваше на светлината. Тя посегна, хвана здраво ръцете му и го привлече към себе си. Усети меката топлина на тялото му. Тя беше тази, която трябваше да го води. „Аз съм Великата майка, която знае всичко, която е едновременно девица и майка, даваща напътствие на девицата и нейния избраник…“ Замаяна, ужасена, изтръпнала от пронизалата я екзалтация, тя беше в полусъзнание, усети как някаква сила ги повлича, как насочва движенията на телата им, силата, с която той влезе в нея, докато двамата се задвижиха несъзнателно в някакъв незнаен, даден свише ритъм. Чу собствения си вик сякаш от разстояние, чу, че и той извика, треперещ, а след това настъпи мълчание и разбра какво точно бяха извикали — и тя, и той. Факлата примигна и изгасна, докато цялата му млада сила се изливаше в нейната утроба.
Той простена и се отпусна върху нея. Щеше да й се стори безжизнен, ако не беше пресипналото му дишане. Тя измъкна тялото си изпод неговото, а после го прегърна, прие го в морната си топлота. Усети, че целува голите й гърди. Постепенно дишането му стана равномерно и тя разбра, че той спи в прегръдките й. Целуна косите и меката му буза с дива нежност, а после заспа и тя.