По страните му се стичаха сълзи. Моргана посегна за наметката си и нежно ги избърса, притискайки главата му към гърдите си.
От този неин жест той почувства, че сърцето му спира.
— Гласът ти — прошепна той, — и това, което направи сега — защо все ми се струва, че те познавам? Дали защото си въплъщение на Богинята, а тя символизира всички жени? Не — тялото му се стегна, той стана, взе лицето й между дланите си и го обърна към своето. В просветлялата от утринната светлина пещера Моргана различи чертите на детето, което се бе превърнало в мъж. Все още без да разбира защо й се струва толкова познат, тя чу прегракналия му вик:
— Моргана! Ти си Моргана! Моргана, сестра ми! О, Господи, Богородице Дево, какво сторихме?
Моргана бавно покри с ръце очите си.
— Братко — прошепна тя. — О, Богиньо! Братко! Гуидиън…
— Артур — промълви той.
Тя го притисна здраво към себе си и след миг той захлипа, все още облегнат на гърдите й.
— Нищо чудно, че имах чувството, че те познавам отпреди началото на света — хлипаше той. — Винаги толкова съм те обичал, а сега — това — о, Господи, какво сторихме…
— Не плачи — каза тя безпомощно. — Недей да плачеш. Ние сме в ръцете на тази, която ни събра тук. Това няма значение. Тук ние не сме брат и сестра, а само мъж и жена пред лицето на Богинята, нищо повече.
„Как не те познах! Братчето ми, моето дете, което носех на гърдите си като бебе. Моргана, Моргана, нали ти казах да се грижиш за бебето — тя си отиде и ни остави, и той плака в ръцете ми, докато заспа. А аз нищо не разбрах!“
— Всичко е наред — продължи тя, полюлявайки го, — не плачи, братчето ми, любов моя, малкият ми, не плачи. Всичко е наред.
Но още докато произнасяше тези думи, в сърцето й се надигаше отчаян вопъл:
„Защо направи това с нас? Велика майко, Повелителко, защо?“ не знаеше към Богинята ли се обръща, или към Вивиан.
16
През целия дълъг път обратно към Авалон Моргана лежа в носилката. Главата й се пръскаше от болка. Съзнанието й се гърчеше от неотменния въпрос: защо? Беше изтощена от трите дни пост, последвани от дългия ритуален ден. Смътно предполагаше, че празненството и последвалата любовна нощ са били замислени да я заредят наново с енергия; така и щеше да стане. Тя щеше вече да се е възстановила, ако не бе шокът на другата сутрин.
Познаваше се добре и знаеше, че след като отминат шокът и изтощението, те ще бъдат последвани от ярост. Затова й се искаше да види Вивиан, преди яростта й да избухне, та да може да запази поне привидно спокойствие.
Този път пътуваха покрай езерото. По нейно настояване й бе разрешено да повърви през известна част от пътя. Тя не беше вече ревностно охраняваната Дева, а просто една от жриците помощнички на Езерната дама. Когато потеглиха с баржата през езерото, я помолиха да призове мъглите, забулващи входа на Авалон. Тя стана съвсем машинално — беше го правила толкова често, че бе приела тази мистерия като естествена част от живота си.
Но когато вдигна ръце, за да призове магията, за миг я обзе парализиращо съмнение. Това, което й се беше случило, я бе променило из основи — съхранила ли се беше у нея силата, необходима за отварянето на вратите? Вътрешният й бунт беше толкова силен, че тя се поколеба, а мъжете в баржата я изгледаха с учтива загриженост. Очите им сякаш я пронизваха; за миг изпита непоносим срам — като че всичко, което й се бе случило предната нощ, бе изписано по някакъв начин на лицето й с езика на плътската страст.
Над езерото се разнасяше тих камбанен звън. За миг Моргана се върна в детството си — отново слушаше сериозните беседи на отец Колумба за значението на целомъдрието като най-пряк път към светостта на Мария, Божията майка родила по чудо своя син, без нито за миг да се опетни от мирски грях. Моргана помнеше, че още тогава си бе казала: „Що за глупост, как би могла, която и да е било жена да роди дете, без да е познала мъж?“ Но сега, докато слушаше звъна на камбаните, нещо в нея сякаш се срина и тя почувства как сълзи се стичаха по бузите й.
— Болна ли си, господарке?
Тя поклати глава и отвърна с твърд глас:
— Не, призля ми само за миг. — После пое дълбоко дъх. Артур… — той не беше с нея в лодката, разбира се, нали Мерлин го отведе по Тайния път. „Богинята е една — Дева Мария, и Майката, и Ловджийката — и аз съм част от нейното величие“. Направи жест, сякаш пропъждаше нещо, и отново вдигна ръце — бързо заслизаха мъглите, през които щяха да достигнат Авалон.