— Ела тогава и продължи да слушаш. Той е новодошъл в Авалон, но мисля, че може да ни научи на много неща.
Моргана седна на малкото столче до Вивиан. Господарката на езерото каза:
— Това е моята племенница Моргана, сър; тя също произхожда от кралете на Авалон, Кевин, ти виждаш пред себе си тази, която някой ден ще стане Езерна дама.
Моргана трепна изненадано; никога досега не бе предполагала, че Вивиан има такива планове за нея. Но гневът удави внезапно надигналото се чувство на благодарност. „Въобразява си, че с една мила дума, с една подхвърлена любезност, ще ме накара да се хвърля да й ближа краката като кученце!“
— Дано този ден е все още далеч, господарке на Авалон, и дано твоята мъдрост още дълго ни съпътства — отвърна ласкателно Кевин. Говореше езика им гладко, като че ли го бе учил старателно — едва се познаваше, че все пак не му е роден език; понякога се поколебаваше и замисляше преди някоя дума, но акцентът бе почти безукорен. Можеше да се очаква, нали имаше музикален слух. Моргана предположи, че е на около тридесет години или малко повече. Но не го загледа по-продължително след първата изненадваща среща на нейния поглед с пронизващите му сини очи. Сега се бе загледала в голямата арфа, която той държеше на коленете си.
Както бе предположила, арфата беше малко по-голяма дори от тази, с която Талиезин свиреше на големи празници. Беше направена от тъмночервеникаво дърво с плътен блясък, съвсем различно от бледата върба, от която правеха арфите на Авалон. Моргана си помисли, че може би дървото е причина за копринено мекия, брилянтен звук на арфата. Витата рамка имаше грациозната линия на облак, а ключовете бяха изрязани от някакъв особен вид белезникава кост, допълнително оцветени и гравирани с непознати за Моргана рунически букви. Моргана, както всички образовани жени, които познаваше, бе учила да чете и пише с гръцката азбука. Кевин проследи погледа й и каза, вече без неприязън в гласа:
— Виждам, че се възхищаваш на моята дама — и той плъзна гальовно ръка по тъмното дърво. — Нарекох я така още когато я направиха, специално за мен. Подарък ми е от един крал. Тя е единствената между всички жени, били те девойки или матрони, чиито милувки никога не ме уморяват, чийто глас мога да слушам непрекъснато.
Вивиан хвърли усмихнат поглед към арфиста:
— Малко са мъжете, които могат да се похвалят с толкова вярна любима.
Кевин също се усмихна в отговор, но доста цинично:
— О, както всички жени, тъй и тя би реагирала на всяка ръка, която умее да я помилва. Но мисля, че знае чие докосване й доставя най-голямо удоволствие, защото е сладострастна като всички жени, вярвам, че обича мен най-много.
Вивиан поде:
— Струва ми се, че нямаш много добро мнение за жените от плът и кръв.
— Вярно е, господарке. Като изключим Богинята… — гласът му прозвуча странно, макар и не точно насмешливо. — Не ми трябва друга любима, освен тази дама тук. Тя никога не ме упреква, че я пренебрегвам, и си остава все същата мила любовница.
— Може би — намеси се Моргана, вдигайки очи, — ти се държиш с нея по-добре, отколкото с жените от плът и кръв и тя просто ти отвръща със същото.
Вивиан се намръщи и Моргана разбра, че е прекалила с резките си думи. Кевин рязко вдигна поглед от арфата и срещна очите на Моргана и я загледа упорито. Тя бе удивена от горчивата враждебност на погледа му същевременно почувства, че той би разбрал яростта й, защото сам е живял със своята ярост и се е борил с нея.
Може би щеше да проговори, но Талиезин му кимна и той отново се надвеси над арфата. Моргана забеляза, че свири по-различно от арфистите, които бе слушала досега. Повечето арфисти държаха малкия инструмент напряко пред тялото си и свиреха с лявата ръка. Но Кевин постави арфата между коленете си и се наведе напред над нея. Това я учуди, но когато музиката изпълни стаята, сякаш лунна светлина се плъзна по струните, тя забрави странностите на барда. Видя как лицето му се изменя, става спокойно и отчуждено, свободно от иронията, която горчеше в думите му. Тя реши, че го харесва повече когато свири, отколкото когато говори.
Нищо друго не се чуваше в стаята, освен звуците на арфата, която я изпълваше чак до гредите на ниския таван. Слушателите сякаш бяха спрели да дишат. Звукът понесе Моргана, тя спусна воала пред лицето си и най-сетне остави сълзите си да текат свободно. Струваше й се, че чува шума на пролетните води, отново изпита сладострастното чувство, изпълнило тялото й, докато лежеше в обляната в лунна светлина пещера през онази нощ, очаквайки зората. Вивиан взе ръката й и започна да гали пръстите й един по един, както правеше, когато Моргана беше дете. Тя не можеше да спре да плаче. Вдигна ръката на Вивиан до устните си и я целуна. Помисли си, изпълнена с мъчителната мисъл за раздяла: „Но тя е стара! Колко е остаряла от времето, когато дойдох тук!“ До този момент Вивиан за нея нямаше възраст, оставаше си непроменена като самата Богиня. „Но аз също съм се променила — не съм вече дете. Веднъж, когато дойдох тук, тя ми каза, че един ден ще я мразя толкова силно, колкото я обичах тогава, а аз не можех да й повярвам…“ Моргана се бореше със сълзите, опасявайки се, че може да изхлипа и да се издаде, и което би било още по-лошо, да прекъсне музиката. Мислеше си: „Не, не мога да мразя Вивиан“ и чувстваше как гневът й се стапя в огромен прилив на скръб — толкова страшен, че насмалко не заплака на глас. Плачеше за себе си, за това, че се е променила, за отминалата красота на Вивиан, която някога бе прекрасна като самата Богиня, а сега по-скоро напомняше сянката на Смъртта, заради съзнанието, че един ден и тя самата, както сега Вивиан, ще се превърне в сянка на Смъртта под тежестта на безмилостните години. Плачеше за деня, когато се бяха изкачили на хълма Тор заедно с Ланселет и бяха лежали един до друг под слънчевите лъчи, а тя бе копняла за докосването му, без да съзнава напълно какво точно иска; за нещо, което безвъзвратно си беше отишло. Не плачеше за девствеността си, а за изгубеното доверие, за вярата, която никога нямаше да изпита отново. Тогава осъзна, че до нея Вивиан също плаче беззвучно зад воала си.