Вдигна плахо очи. Кевин седеше неподвижно, движеха се само пръстите му по струните. Опияняващите въздишки на арфата секнаха за миг. Кевин вдигна глава и пръстите му отново заиграха по струните. Мелодията този път беше весела; пееха я по нивите, когато жънеха овеса. Ритъмът беше танцов, а думите — не особено прилични. Този път той запя. Гласът му бе силен и чист, а Моргана използва ритъма на танцовата музика, за да се поизправи и да загледа ръцете му. Отмятайки воала си, успя скришом да избърше сълзите.
Едва сега забеляза, че нещо не бе наред с ръцете му въпреки цялото му умение. Като че ли нещо им липсваше — като се загледа, тя установи, че на един-два пръст липсва втората става, а той свири с чуканчетата. Малкият пръст на лявата му ръка изобщо го нямаше, а по целите му ръце, които се движеха така ловко и гъвкаво, Моргана забеляза странни белезникави петна. Когато Кевин остави арфата и се понаведе, за да я закрепи изправена, ръкавът му се смъкна от китката и Моргана видя, че тя е покрита цялата с ужасни бели петна — като следи от изгаряне или от жестоко, обезобразяващо нараняване. Сега видя и фината мрежа от белези, които покриваха долната част на лицето му около челюстта. Той забеляза взирането й и вдигна глава, отвръщайки с предишния изпълнен със студен гняв поглед. Моргана се изчерви и отвърна очи; след тази музика, която бе разтърсила душата й до основи, не би искала да го наскърбява.
— Е — наруши той рязко мълчанието, — аз и моята дама винаги с удоволствие пеем за тези, които обичат да слушат нейния глас. Но не вярвам, че си ме повикала тук, за да те забавлявам, господарке. Нито пък ти, Мерлин.
— Не съвсем — отвърна Вивиан с ниския си плътен глас. — Но ти ни достави удоволствие, което няма да забравя дълги години.
— И аз също — допълни Моргана. Сега се чувстваше точно толкова притеснена от него, колкото нападателна беше в началото. Но въпреки смущението си пристъпи, за да разгледа отблизо голямата арфа и каза: — Никога досега не съм виждала арфа, която да изглежда така.
— Вярвам ти — отвърна Кевин. — Поръчах да ми я направят по моя рисунка. Арфистът, който ме бе учил да свиря, се ужаси, като че ли съм се решил на богохулство, и се закле, че такъв инструмент би издавал нечестиви звуци, годни само да плашат вражески армии. Напомняли му на огромните бойни арфи, които в северна Галия влачат на каруци по време на битка — оставят ги на някой хълм, та струните им да издават призрачни звуци от вятъра — казват, че обръщали в бяг дори римските легиони. Е, аз съм свирил на такава арфа, а един крал нареди в знак на благодарност да ми направят инструмент, какъвто аз пожелая…
— Право казва Кевин — обърна се Талиезин към Вивиан. — Когато ми разправи това за първи път, не му повярвах. Кой смъртен — казах си — би могъл да свири на такъв чудовищен инструмент?
— Аз свирих — продължи Кевин — и кралят заповяда да направят моята дама. Имам и втора, по-малка, със същата форма, но звукът й не е толкова съвършен.
— Наистина е прекрасна — каза Моргана. — От какво са ключовете? От тюленова кост ли?
Той поклати глава.
— Казаха ми, че са изрязани от зъбите на огромно животно, което живеело в топлите страни, далеч на юг. Знам само, че е фин и гладък материал, но същевременно як и устойчив. По-скъп е от златото, макар и не толкова лъскав.