Собствената й майка не бе доживяла дори нейните години. Ето, почти бе настъпил моментът, в който трябваше да отхвърли от плещите бремето на длъжността си и да отстъпи свещеното място, властта над Авалон, на следващата Езерна дама и да застане в сянката зад нея — старица, символ на мъдростта, но и на смъртта.
„Моргана още не е готова. Тя още се ръководи от нравите на външния свят, все още е способна да трепне и да се разплаче пред неизбежното“. В мислите си Вивиан прехвърли имената на всички жрици в Авалон — стари и млади. На никоя не можеше да повери управлението на страната. Някой ден Моргана би могла да дорасне, за да стане Езерна дама, но все още не й достигаше опит. Рейвън — може би Рейвън би имала достатъчно сили. Но Рейвън бе посветила гласа си на боговете; Рейвън витаеше в божествената лудост на отвъдното, не бе годна да дава разумни съвети и да преценява сериозно нещата в този земен свят. „Какво ще стане с Британия, ако умра, преди Моргана да е добила необходимата сила, за да поеме задълженията ми?“
Над нея небето беше все още тъмно, но на изток мъглите просветляваха от близостта на зората. Вивиан виждаше как става все по-светло. Бавно се очертаваха червени облаци, гърчеха се по бледото небе и все повече заприличваха на червен дракон, който виеше спиралите си по целия хоризонт. В този миг голяма комета прекоси небето, остави огнена следа, и червеният дракон избледня; блясъкът на опашатата звезда заслепи за момент Вивиан. Когато отново можеше да вижда ясно, червеният дракон беше изчезнал, а плъзгащите се по небето облаци бяха вече побелели от слънчевата светлина.
Вивиан почувства, че тръпки лазят по гърба й. Такова знамение човек можеше да види само веднъж в живота си — сигурно цяла Британия говореше за опашатата звезда. „Тъй си отива Утър“, помисли си тя. „Сбогом на дракона, който бе прострял крилете си над нашите брегове. Сега саксонците ще се нахвърлят върху ни“.
Тя въздъхна и в този момент, съвсем внезапно, въздухът пред нея затрептя и пред очите й се очерта мъжка фигура. Тя потръпна — не от страха, който обикновена жена би изпитала пред непознат мъж, защото Вивиан не се боеше от нито един мъж на този свят, а от вълнение, защото много отдавна не бе имала такова истинско видение. Видение, което се появява пред нея от само себе си, без да бъде призовано, трябваше да бъде носител на голяма сила.
„Силата на опашатата звезда — знамението, което видях за първи път в живота си…“
Тя не можа веднага да разпознае мъжа, който стоеше пред нея; русата коса бе посивяла от мъчителното страдание; привели се бяха широките рамене, човекът бе изгърбен, с пожълтяла кожа и хлътнали от болката очи. Но дори в този си вид Утър Пендрагон изглеждаше по-едър от повечето мъже. Въпреки че в градината се чуваше чуруликането на птиците, а и цъфтящите дръвчета се виждаха през прозирните му очертания, Вивиан чу ясно гласа му. Говореше, както винаги бе разговарял с нея — сурово, без капка топлина.
„Виждаме се за последен път, Вивиан. Между нас има връзка, но не такава каквато бих желал — не бяхме приятели, снахо. Но все пак вярвам на твоите пророчества, защото всичко, което си ми предсказвала, се е сбъдвало. А и ти си единствената, която може да се погрижи да нареди нещата така, че следващият върховен владетел на Британия да получи това, което му се полага по право“.
Сега Вивиан видя, че голяма рана пресича отпред гърдите му. Как бе станало тъй, че Утър Пендрагон, който отдавна лежеше болен в Керлиън, бе умрял не от болестта си, а от рана?
„Умрях, както подобава на воин; племената отново нарушиха примирието. Моите войски нямаше да устоят на напора им, ако не бях настоял да ме отнесат на бойното поле. Тогава бойният им дух се възвърна, но Еск, вождът на саксонците — не бих нарекъл такъв дивак крал — проби редиците им и уби трима от охраната ми. Но аз го убих, преди неговият оръженосец да убие мен. Важното е, че нашите войски спечелиха битката. Следващата битка оставям на сина си. Ако успее да се възкачи на престола ми.“
Вивиан чу собствения си глас да нарушава мълчанието:
— Артур е крал, защото продължава линията на старите крале от Авалон. Той няма нужда от кръвта на Големия дракон, за да заеме по право престола.
Думите й, които биха накарали живия Утър да избухне гневно, предизвикаха само иронична усмивка у видението. Тя чу гласа му за последен път:
„Дори твоите магии, снахо, трудно ще убедят в това останалите крале в британските земи. Можеш да презираш кръвта на Големия дракон, но нея трябва призове Мерлин, ако иска да види Артур на трона“.