Очертанията на Утър започнаха да се стапят пред очите й и на негово място застана друго привидение. Този път бе мъж, когото Вивиан бе виждала само в сънищата си. В този момент мъчително осъзна защо нито един мъж не бе означавал нищо за нея — нищо, освен изпълнение на дълг, или стъпало по пътя към абсолютната власт, или удоволствие за една нощ. За миг Вивиан се озова в една страна, потънала под морските вълни, преди да бъде издигнат каменния кръг на Тор. Около ръцете й се виеха златни гривни с формата на змии… избелелият полумесец запламтя като истинска луна между веждите й, и тя го позна, с чувство, което излизаше от рамките на времето и пространството… Тя изплака на глас — оплакваше всичко, което не бе познала в този си живот, измъчена от загубата, която до този миг не бе осъзнала. В градината нямаше жива душа. Само птичките чуруликаха безгрижно във влажното безмълвие на мъглите, криещи изгряващо слънце.
„А някъде там, в Керлиън, овдовялата Игрейн ридае за любовта си… нейно право е да го оплаква сега…“ Вивиан се опря на голямото дърво до нея, за да не падне, пронизана от неочакваната скръб. Кората на дървото бе подгизнала от роса. Той така и не бе я познал. Дори не беше я харесвал, не й вярваше до този последен миг, до мига на смъртта, когато смъртната обвивка падна и разкри житейските заблуди. „Бъди милостива, Богиньо! През целия си живот не го познах… а сега си отиде, напусна ме отново. Ще го позная ли, когато го срещна пак, или ще се разминем, слепи един за друг, като непознати?“ Отговор не последва, богинята мълчеше, а Вивиан дори не можеше да плаче.
„Игрейн ще го оплаква… аз не мога“.
Тя си наложи да се съвземе. Нямаше време да стои тук и да оплаква една любов, далечна като сънувана мечта. Времето отново пое естествения си ход, и тя прогони видението със смесица от нетърпение и тревога. Сега в душата й нямаше тъга по загиналия — изпитваше по-скоро яд; точно това можеше да се очаква от него — да умре във възможно най-неподходящия момент, преди да е успял да провъзгласи сина си за свой наследник пред останалите кралчета, всеки от които се стремеше към короната на самодържец! Защо не си беше останал в Керлиън, защо отново се бе поддал на гордостта, която го бе подвела да отиде да се сражава за последен път? Беше ли видял изобщо сина си, Мерлин беше ли пристигнал навреме?
Видението бе изчезнало без следа; нямаше начин, по който да го повика обратно и да му задава такива въпроси. Действително, Утър бе дошъл при нея в смъртния си час — добре, че Игрейн никога нямаше да узнае това. Но вече си беше отишъл.
Вивиан погледна към небето. Лунният сърп още не се забелязваше — може би щеше да успее да види нещо в огледалото си. Да повика ли Рейвън? Не, нямаше време, пък и Рейвън можеше да не се съгласи да наруши мълчанието си, за да пророкува за обикновени неща от външния свят. А Моргана? Вивиан се страхуваше от момента, в който отново ще срещне погледа й.
„Нима ще изживее живота си, както го изживях аз, със сърце, умряло преди тялото?“
Тя си пое треперливо дъх и се обърна, за да излезе от градината. Беше все още влажно и студено; изгряващото слънце се криеше в мъглите. Никой не я видя, докато вървеше бързо по тайния път към Свещения извор. Наведе се, отметна коси и отпи от извора, загребвайки с шепи от водата. После се надвеси над огледалното езеро. Толкова години бе служила като жрица на това свято място, че бе започнала да приема пророческия си дар като нещо разбиращо се от само себе си. Но сега, за разлика от друг път, започна да се моли.
„Богиньо, не ми отнемай силата, още не, остави ми я още малко… Майко, ти знаеш, че не моля за себе си, а за да може страната да оцелее, докато я поверя в ръцете, които трябва да я поемат от мен“.
За миг по водната повърхност минаха вълнички — Вивиан не виждаше нищо друго и стисна юмруци, сякаш за да принуди видението да се яви. После, съвсем бавно, започнаха да се очертават образи — видя Мерлин да кръстосва страната по тайните пътеки — понякога като друид и бард, както подобава на Пратеника на боговете; понякога преоблечен като стар просяк, като пътуващ търговец, или като обикновен уличен музикант. Образът започна да се изменя. Сега лицето беше на Кевин, бардът, облечен в бялата роба на пратениците на Авалон; после дрехи на благородник, изправен пред християнски свещеници… Зад главата му се очерта някаква сянка — всъщност бе заобиколен от сенки — сенките на дъбовата горичка, сянката на кръста. Видя го как държи свещената чаша — част от символите на друидската мощ… Видя младия Артур — на челото му имаше следи от кръвта на убития елен. Видя и Моргана — тя се смееше, челото й бе увенчано с цветя, но също белязано с кръв… Вивиан не искаше да вижда това лице и се насили да отвърне очи, но не посмя да прекъсне потока на виденията. Видя римска вила и в нея Артур, изправен между две момчета — едното беше Ланселет, нейният най-малък син; за другото предположи, че е Кай, синът на Екториус… Видя Моргоуз, заобиколена от синовете си — един по един те коленичеха пред Артур. Сетне видя баржата на Авалон, покрита в черно като катафалка, и Моргана, изправена на носа — но Моргана бе стара, много по-стара — и плачеше.