— Готова е.
Сега, когато се освободи от дългото напрежение, разбра колко изтощена, отпаднала и болна се чувства. Продължителните ритуали и пророчески видения често я караха да се чувства така; сигурно по същата причина бе нарушен и месечния й цикъл — кървенето й обикновено съвпадаше с безлунните нощи. Това беше късмет, защото през тези нощи жриците се изолираха, за да пазят силата си, също както Богинята криеше лицето си преди раждането на новата луна и щадеше силите си през тези дни.
Вивиан дойде, за да вземе ножницата. Тя не можа да потисне възторженото си възклицание при вида й. Дори Моргана, съзнавайки, че я е правила със собствените ръце, си каза, че ножницата има вид на неръкотворна, натежала от втъканото в нея вълшебство. Вивиан я докосна леко, преди да я увие в голямо парче бяла коприна.
— Справила си се добре — каза тя, а в зашеметеното съзнание на Моргана се появи въпроса: „Защо си мисли, че може да оценява работата ми? Нали аз също съм жрица, отдавна е отминало времето, когато можеше да ме наставлява…“ Тя сама се уплаши от дързостта на мислите си.
Вивиан погали нежно бузата й.
— Върви да се наспиш, мила; велико дело извърши, но то те е изтощило много.
Моргана спа дълбоко, без сънища. Но след полунощ внезапно се събуди от тревожния звън на камбани. Биеха камбаните на всички църкви, и тя бе обзета от забравен детски страх: „Саксонците ни нападат! Ставайте и се въоръжавайте!“
Седна стреснато в леглото и й се стори, че не се намира в Дома на девиците, а в някаква църква. На каменния олтар бе поставено пълно бойно снаряжение, а наблизо имаше носилка, на която лежеше рицар в бойни доспехи. Върху него беше метнат покров. Над главата й камбаните продължаваха отчаяно да бият тревога, тъй силно, че можеха да събудят и мъртвец. Но не, мъртвият рицар продължаваше да лежи неподвижно. Тогава Моргана се помоли да й бъде простено и грабна меча… В този миг се събуди в собствената си стая, в която бе светло и тихо. Тишината в стаята с каменен под не се нарушаваше дори от долитащите понякога камбанни звуци от острова на монасите. Беше сънувала — и звъна на камбаните, и мъртвия рицар, и параклиса с горящите свещи, оръжията на олтара, меча — всичко е било само сън. „Но защо го сънувах? Пророческите видения никога не идват, без аз да съм ги призовала… все пак наистина ли беше просто сън?“
Повикаха я по-късно през деня. Сега, вече в пълно съзнание, тя не преставаше да си припомня виденията, които бяха минавали пред духовното й зрение, докато бродираше ножницата, а мечът лежеше пред нея — мечът, който бе дошъл на земята като падаща звезда — тя бе чула гърма и бе видяла ослепителния блясък. Бе видяла дребните, мургави ковачи, които бяха взели все още димящия метален къс и го бяха отнесли, за да изковат от него меч — малкият народ, който бе населявал варовиковите скали още преди издигането на каменните кръгове. Те бяха изковали меч с нечувана мощ, меч, достоен за крал. Бяха разчупили падналия от небето къс, бяха го разтопили, и сетне бяха изковали дългото острие с формата на лист, закалено с огън и кръв, несломимо… Три пъти закален меч, от желязо, което никога не е лежало в утробата на земята, свещен меч…
Бяха й казали името на меча. Екскалибур — ще рече меч, който реже стомана. Мечовете от метеоритно желязо бяха нещо много рядко срещано и почти безценно — този меч сигурно струваше цяло кралство.
Вивиан й нареди да покрие лицето си с воала и да тръгне с нея. Заслизаха бавно надолу по хълма и Моргана забеляза величествената осанка на Талиезин, видя и барда Кевин, който вървеше до него с колебливата си, гротескна походка. Изглеждаше по-грозен и несръчен от всякога, толкова не на място, колкото и буца лой, стекла се по красив сребърен свещник. А до тях — Моргана застина, защото позна стройното мускулесто тяло и сияйната, сребристоруса коса.
Артур. Но разбира се, нали знаеше през цялото време, че мечът е предназначен за него. Какво по-естествено от това да дойде тук, за да го получи?
„Той е воин и крал — моето малко братче, което държах на коленете си“. Всичко й се струваше недействително. Но в чертите на този Артур, момчето с тържествено строго изражение, което вървеше между двамата друиди, тя различи онзи млад мъж, който бе носил короната на Рогатия Бог. Зад спокойното, трезво изражение на лицето му тя видя чертите на мъжа, който се бе сражавал, увенчан с еленовите рога, в отчаяна битка на живот и смърт, на този, който се бе върнал при нея с кръвта на краля-елен по тялото си — чертите на краля — воин.
Мерлин му каза нещо шепнешком и Артур коленичи пред Господарката на Езерото. Лицето му излъчваше благоговение. „Разбира се“, помисли Моргана, „той никога не е виждал Вивиан — като жрица е виждал само мен, и то на тъмно“.