— И тъй да е — рече Вивиан, — нека ножницата винаги да е с теб. Тя носи цялото вълшебство на Авалон. Докато носиш тази ножница, дори да бъдеш ранен, никога няма да загубиш толкова кръв, че да е застрашен животът ти; в нея са втъкани заклинания, които спират изтичането на кръвта. Тя е рядка и скъпа вещ, и най-вече — вълшебна.
Той каза с широка усмивка, усетил, че продължителното напрежение затихва:
— Де да я имах при себе си, когато ме раниха саксонците — кървях като овца в кланица!
— Но тогава не беше още крал, господарю. А сега вълшебната ножница ще те пази.
— Все пак, кралю — намеси се с мелодичния си глас бардът Кевин, който бе стоял досега в сянката на Мерлин, — колкото и да вярваш на силата на ножницата, съветвам те да си намериш учители и да не преставаш да изучаваш бойното изкуство!
Артур се разсмя, закопчавайки колана, на който висяха мечът и ножницата.
— Не се безпокой, сър. Моят осиновител ми намери един стар свещеник, който да ме научи да чета. Той ми е чел в едно от Евангелията как дяволът е изкушавал Господ Исус Христос и му казвал, че Бог-отец е изпратил ангели да бдят над него, а Исус рекъл, че е лошо да изкушаваш Бога. Зная, че кралят е от плът и кръв като останалите хора — не забравяй, че взех първия си меч от олтара, до който лежеше мъртвото тяло на Утър. Не, друиде, няма да изкушавам Бог.
Сега, когато свещеният меч на друидите висеше на кръста му, Артур сякаш бе станал по-висок и внушителен. Моргана вече можеше да го види с кралски одежди и корона, седнал на трон… За миг й се стори, че тясното помещение се изпълва със смътните очертания на мъжки фигури, които го заобикалят — въоръжени, богато облечени, благородни мъже, застанали близо до него — свитата на Артур. Сетне видението изчезна. Остана само младият мъж — с колеблива усмивка, все още несвикнал с кралския си сан.
Напуснаха подземния параклис и тръгнаха по обратния път. Но още преди да излязат от помещението, Артур се обърна и изгледа останалите свещени предмети, потънали отново в сенките. Несигурността бе изписана на лицето му — сякаш питаше на глас: „Сгреших ли, не похулих ли Единия Бог, когото съм учен да почитам?“
Прозвуча гласът на Талиезин — този път тих и нежен.
— Знаеш ли какво е най-съкровеното ми желание, повелителю мой?
— Какво е то, господарю Мерлин?
— Искам един ден — но не сега, защото страната още не е готова за това, не са готови и последователите на Христос — но някой далечен ден ми се иска друидите и християните да обединят вярата си. Да имат една обща църква, в която Светите дарове да се приемат от тази чаша и това блюдо, които виждаш тук, в знак на това, че всички богове са образ на Единия Бог.
Артур се прекръсти и каза почти шепнешком:
— Казвам „амин“ на това желание, господарю Мерлин, и дано Бог Исус да направи един ден това възможно на тези острови.
Моргана усети, че ръцете й изтръпват, и се чу как произнася пророчество без сама да съзнава, че е проговорила:
— Този ден ще дойде, Артур, но не така, както ти си представяш. Мисли добре как ще стигнеш до него, защото настъпи ли той, това може да е знак, че твоето дело тук, на земята, е свършено.
Артур каза с приглушен глас:
— Ако този ден някога настъпи, лейди, то наистина би било поличба, знак, че съм завършил това, заради което съм се качил на трона, и ще бъда щастлив, ако съм успял да го сторя.
— Внимавай какви думи произнасяш — каза много тихо Мерлин, — защото от нашите думи се раждат сенките на това, което предстои. Когато говорим за нещо, можем да предизвикаме идването му, господарю.
Бяха излезли навън и Моргана примижа от силната слънчева светлина. Тя залитна и Кевин протегна ръка да я задържи.
— Болна ли си, лейди?
Тя тръсна нетърпеливо глава, налагайки си да изчисти замъгления си поглед. Артур я изгледа обезпокоено. Но после излязоха и останалите, и мисълта му се отклони към предстоящите събития.
— Ще ме коронясат в Гластънбъри, на Острова на свещениците. Ако за теб е възможно да напуснеш Авалон, господарке, ще дойдеш ли там?
Вивиан му се усмихна и рече:
— Не, мисля, че не. Но Мерлин ще е с теб. Моргана също може да присъства на твоето коронясване, ако ти и тя искате — допълни тя, а Моргана се зачуди на думите и на усмивката й. Вивиан продължи:
— Моргана, дете мое, ще тръгнеш ли ти с баржата?
Моргана се поклони. Застана на носа, а баржата се насочи към брега, сега само с Артур и Мерлин на борда. Когато наближиха, тя различи няколко въоръжени мъже, които ги очакваха. Видя с какво страхопочитание гледаха украсената баржа на Авалон, която сякаш изплува от мъглите, и разпозна един от тях. Ланселет не беше се променил през двете години, които бяха изминали от онзи ден — беше още по-висок и красив, богато облечен в пищни алени одежди, носеше щит и меч.