Една от необходимите билки растеше в градината на Авалон — беше я откъснала незабелязано. Но за другите трябваше да повърви доста — изведнъж установи, че се е отдалечила много, но още не е навлязла в мъглите. Огледа се и видя, че се намира в някаква част на Авалон, която не познава. Но това беше чиста лудост! Живееше в Авалон повече от десет години — познаваше всяко хълмче и падинка, всяка пътека, почти всяко дърво. Изключено беше да се изгуби на Авалон, но точно това й се беше случило — намираше се в дълбока гора, където дърветата бяха по-стари и растяха по-нагъсто, отколкото в горите, които познаваше. Имаше храсти, билки и треви, каквито не бе виждала досега.
Възможно ли беше някак да е минала през мъглите, без да разбере, и да се намира на сушата близо до езерото и острова? Не; припомни си, че по целия път дотук изобщо не бе видяла мъгла. Освен това Авалон все пак беше остров — ако бе се заблудила в мъглите, щеше да стигне до вода. Съществуваше скрития път до сушата, по който можеше да се мине с кон, но тя изобщо не бе приближавала до това място.
Дори през онзи ден, когато тя и Ланселет откриха Гуенхнвифар в мъглите, бяха заобиколени от мочурлива земя, а не от гори. Не, не се намираше на острова на свещениците, а и ако не бе развила неподозирана магическа сила да ходи по вълните, не се намираше и на сушата. Но не беше и на Авалон. Погледна нагоре, за да се ориентира по слънцето, но не можа да го види. Денят вече беше напреднал, но светлината идваше сякаш от лъчистото небе, едновременно отвсякъде.
Моргана усети, че изстива от страх. Не се намираше в нито един от световете, които познаваше. Възможно ли беше зад Авалон, откъснат от външния свят с помощта на друидската магия, да се крие друг, още по-стар свят, заобикалящ Авалон или намиращ се зад него? Загледа отново дебелите дървета, древните дъбове, огромните лешникови храсти, папратите и върбите, и се убеди, че никога не бе виждала това място. Ето, този прастар, сгърчен от годините дъб беше дърво, което тя никога не би пропуснала да забележи. Такова дърво би било считано от друидите за свещено.
— В името на Богинята! Къде се намирам?
Където и да се намираше, не можеше да остане просто така. Или трябваше да върви докато отново се озове в позната част от света, или поне да открие някакъв знак, който да й покаже къде се намира и накъде трябва да се запъти. Може би щеше да намери мъглите и да се прибере по обичайния път.
Започна да навлиза бавно във все по-гъста гора. Стори й се, че наближава някаква просека. Наистина, стигна до някаква поляна, заобиколена от лешникови храсти. Инстинктивно беше убедена, че нито един от тези храсти не бе докосван от друидски нож — за да се отрежат клонки, с помощта на които друидите намираха вода, скрити съкровища или отрова. На Авалон имаше лешникова горичка, но тя познаваше дърветата там; сама бе си отрязала магическа пръчка от тях, когато преди години започваше да изучава тези неща. Не, това не беше същото място. Видя, че на края на полянката расте една от билките, които й трябваха. Е, след като вече се беше озовала тук, можеше поне да си набере от нея. Отиде там и коленичи, като подгъна поли, за да й е по-удобно, докато бере. После започна да копае около корена.
На два пъти, докато ровеше земята, имаше чувството, че някой я наблюдава. По гърба й плъзваха тръпки, както на всеки, който е свикнал да живее сред природата. Но щом вдигнеше очи, не можеше да види никого, въпреки че усещаше някакво движение сред дърветата.
Третия път си наложи да не вдига очи колкото е възможно по-дълго, убеждавайки се, че тъй или иначе няма да види никого. Изтръгна билката от земята и започна да бели корена, като същевременно казваше тихичко подходящото заклинание — молитва към Богинята да върне живота на изкорененото растение, та макар че тя е взела това, на негово място да израснат много други. Но усещането, че я наблюдават, се засили и тя най-сетне вдигна очи. Сред дърветата, почти невидима в тяхната сянка, стоеше една жена и я гледаше.
Не беше от жриците — всъщност Моргана не бе я виждала досега. Носеше сивкавозелена рокля — с цвета на върбовите листа, когато остареят и станат прашни на края на лятото. Носеше и тъмно наметало. На шията й проблясваше златна огърлица. Първоначално Моргана си помисли, че може да е от малкия народ, племената заедно, с които бе очаквала смъртта на Краля-елен. Но тази жена съвсем нямаше вид на човек от племената — онези хора все се озъртаха страхливо, докато тя имаше държанието на върховна жрица или кралица. Не можеше да предположи колко е възрастна, но хлътналите очи и бръчките около тях говореха, че е минала първа младост.