— Какво правиш тук, Моргана от Феите?
Моргана отново изтръпна. Откъде знаеше името й тази жена? Прикривайки уплахата си с хладнокръвието на обучена жрица, тя отвърна:
— Щом знаеш името, ми, лейди, сигурно знаеш и какво правя. — Тя си наложи да откъсне поглед от неотклонно наблюдаващите я тъмни очи и продължи да бели корена. След малко погледна отново натам, почти очаквайки жената да е изчезнала тъй внезапно, както се бе появила, но тя си стоеше там и наблюдаваше безстрастно действията й. Сега проговори с очи, впити в изцапаните с пръст ръце на Моргана — докато изравяше корена, дори си беше счупила нокът.
— Да, виждам какво правиш, зная и какво възнамеряваш да направиш.
— Какво те засяга това?
— За моя народ животът е нещо свещено — отвърна жената. — Ние нито раждаме, нито умираме толкова лесно като вас; но се чудя защо ти, Моргана, която си продължителка на кралската кръв на Древния народ, а затова и моя далечна роднина, искаш да изхвърлиш преждевременно от утробата си единственото дете, което ти е писано да родиш.
Моргана преглътна мъчително. Изправи се с усилие на крака, смутена от мръсните си ръце и измачканата от коленичене на влажната земя пола. Приличаше на гъсарка, изправила се пред върховна жрица. Все пак отговори предизвикателно:
— Какво те кара да говориш така? Още съм млада. Защо смяташ, че ако не родя това дете, нещо ще ми попречи да родя дузина други, ако пожелая?
— Бях забравила, че когато кръвта на феите, която тече в жилите ти, вече не е чиста, пророческите видения идват неясни и неточни — каза непознатата жена. — Трябва да ми вярваш — аз съм видяла всичко. Помисли още веднъж, Моргана, преди да се откажеш от дара, изпратен ти от Богинята чрез Краля-елен.
Внезапно Моргана се разплака и, запъвайки се, произнесе през сълзи:
— Не искам това дете! Никога не съм го искала! Защо трябваше Богинята да ми стори това? Ако тя те е пратила, как ще ми отговориш?
Непознатата жена я изгледа с тъга.
— Не, аз не съм Богинята, Моргана, нито пък нейна пратеница. Хората от моя народ не познават никакви богове и богини, а само гръдта на всеобщата майка, която е под нозете ни и над главите ни, от която идваме и при която се връщаме, когато му дойде времето. Затова почитаме живота и плачем, когато виждаме как го унищожават.
Тя пристъпи напред и взе корена от ръцете на Моргана. Каза й:
— Това не ти трябва — и го хвърли на земята.
— Как се казваш? — извика Моргана. — Какво е това място?
— Не би могла да кажеш името ми на вашия език — отвърна жената и в този момент Моргана се зачуди на какъв език разговарят всъщност. — Що се отнася до това място, до лешниковата гора, то си е такова, каквото е. Води до моя дом, а тази пътека — тя посочи с ръка — ще те отведе обратно на Авалон.
Моргана проследи с очи накъде сочеше ръката й. Да, там наистина имаше пътека, а можеше да се закълне, че когато бе се озовала тук, нямаше и помен от нея.
Непознатата жена все още стоеше до нея. От нея се излъчваше странна миризма — не острата миризма на немито тяло, като на старата племенна жрица, а някакъв неопределим аромат, като на непозната билка или трева — особен, свеж, малко горчив аромат. Както ритуалните билки, които жриците ядяха за пророчески видения, така и този аромат като че ли изостри зрението на Моргана и тя виждаше повече и по-ясно от обикновено. Всичко бе ново и чисто и не приличаше на обикновените неща, които я заобикаляха всеки ден.
Жената каза с нисък, хипнотичен глас:
— Можеш да останеш с мен тук, ако искаш. Ще те приспя и ще родиш детето си без болка, а после аз ще го взема заради силата, която е в него, и той ще живее по-дълго отколкото би живял при вашия народ. Защото виждам каква ще е съдбата му ако се върне при хората — ще се опитва да върши добро, а както се случва най-често, ще върши само зло. Но ако остане сред моя народ, може да живее много, много дълго — почти вечно по вашите представи — може да стане магьосник и да живее като нас — сред дивата природа, недокосвана от опитомяващата човешка ръка. Остани, малката ми, дай ми това дете, което не искаш да родиш, а после се върни при своя народ. Ще можеш да си уверена, че той е щастлив и нищо лошо не може да му се случи.
Смъртен хлад скова внезапно Моргана. Тя разбираше, че жената, която стои пред нея не принадлежи изцяло на човешкия род; у нея самата имаше следи от тази древна кръв — кръвта на елфите. Така обичаше да я дразни Ланселет — казваше й „Моргана от феите“. Тя изтръгна ръката си от ръката на феята и затича към пътеката, която тя й беше показала, тичаше с всички сили, сякаш я преследваха демони. Зад нея жената извика: