— Изхвърли тогава този плод от утробата си, или го удуши при раждането Моргана от феите, защото вашите хора имат своята предначертана съдба — забравила ли си каква съдба очаква сина на Краля-елен? Старият крал трябва на свой ред да бъде победен и да умре от ръката на младия…
Гласът й замря, а Моргана потъна в мъглите. Препъваше се, тичаше, закачаше се из храстите, падаше и ставаше, докато най-сетне паническият й бяг я отведе до място, където мъглите се разкъсаха, отгоре грейна слънце. Наоколо цареше тишина и Моргана разбра, че се е върнала на Авалон.
Отново беше безлунна нощ. Авалон бе покрит от пролетни мъгли и небето не се виждаше, но Вивиан беше жрица от толкова много години, че чувстваше фазите на луната, сякаш промените ставаха в собственото й тяло. Тя крачеше мълчаливо напред-назад из къщата си. След време спря и каза на една от прислужващите й жрици:
— Донеси ми арфата.
Но когато седна и постави арфата от светло върбово дърво на коленете си, само задърпа безцелно струните — нямаше желание, пък и сърцето й тежеше и не можеше да свири.
Когато нощното небе започна да избледнява и зората наближи, Вивиан стана и взе една малка лампа. Жрицата прислужница веднага дойде от малката стая, в която спеше, но Вивиан поклати безмълвно глава и й нареди с жест да се върне в леглото си. Тя тръгна, промъквайки се безшумно като призрак, надолу по пътя към Дома на девиците. Влезе вътре по-тихо от котка.
В стаята, където спеше Моргана, тя отиде до леглото й и загледа надолу към лицето на спящото момиче, което толкова напомняше нейното. В съня си Моргана съвсем приличаше на малкото момиченце, което пристигна на Авалон преди много години и влезе в сърцето на Вивиан. Под тъмните мигли имаше дълбоки сенки, почти като синини, а клепачите й бяха зачервени, като че ли бе плакала, докато заспи.
Вивиан вдигна високо лампата и загледа младата си племенница.
Обичаше Моргана така, както никога не бе обичала Игрейн, или Моргоуз, макар че нея бе кърмила сама; обичаше я толкова силно, колкото не бе обичала нито един от мъжете, с които бе споделяла леглото за една нощ или за няколко месеца. Дори Рейвън, която бе обучавала от седемгодишна на жреческата наука, не заемаше такова място в сърцето й. Само един-единствен път бе почувствала за друг тази пламенна обич, тази болка, която те кара да агонизираш с всеки дъх на любимото същество — така бе обичала единствената дъщеря, която бе родила през първата си година като посветена жрица — детето, което бе живяло само шест месеца. Вивиан го беше погребала, плачейки за последен път в живота си — тогава, не бе навършила петнадесет години. От мига, в който положиха дъщеря й в ръцете й, до последния дъх на крехкото дете, Вивиан бе живяла в делириум от обич и болка, като че ли любимото дете беше част от собственото й тяло, и всяко негово удоволствие или болка се споделяше от нея. Това се бе случило толкова отдавна, сякаш в минал живот; но Вивиан знаеше, че жената, която тя беше някога, е погребана в лешниковата горичка на Авалон. Другата жена, тази, която си тръгна със сухи очи от малкия гроб, бе всъщност съвсем различен човек — далечен на всяко човешко чувство. Да, проявяваше симпатии, да, изпитваше задоволство и дори щастие понякога; но беше друг човек. Беше обичала синовете си, но от мига на раждането им почваше да свиква с мисълта, че ще ги даде за отглеждане на други майки.
Беше си позволила да обикне мъничко Рейвън… но навремени чувстваше в дълбините на сърцето си, че мъртвата й дъщеря й е върната от Богинята в лицето на дъщерята на Игрейн.
„А сега тя плаче, и всяка нейна сълза изгаря сърцето ми. Богиньо, нали ми даде това дете, за да го обичам, а трябва да го подлагам на такова мъчение… Всички хора са обречени на страдание, самата Земя стене от мъките, на които я подлагат собствените й синове. Майко Сиридуен, в страданието си се приближаваме до теб…“
Вивиан бързо вдигна ръка към очите си и тръсна глава тъй, че единствената сълза на миглите й изчезна безследно.
„Да, тя също е обречена. Страданието й още не е започнало“.
Моргана се размърда и се обърна на една страна. Вивиан се уплаши, че Моргана ще се събуди, и че отново ще трябва да срещне упрека в очите й. Излезе тихичко от стаята и се върна обратно в своето жилище.
Легна в леглото си и се опита да спи, но не можа да затвори очи. За миг, малко преди да изгрее слънцето, видя как сянка се плъзва по стената и различи лицето на сянката — беше Смъртта, която я очакваше. Изглеждаше като стара жена облечена в дрипи.