„Майко, за мен ли си дошла?“
„Не още, дъще моя. Тук съм, за да не забравяш за мен, че те чакам, както чакам всеки смъртен…“
Вивиан примигна. Като отвори отново очи, стаята бе празна и потънала в мрак.
„Но аз вече не се нуждая от напомняне, че тя ме очаква…“
Тя лежеше мълчаливо и чакаше с търпение, резултат на дългогодишен опит, докато зората започна да се прокрадва в стаята й. Първо се облече, макар че нямаше намерение да прекъсва обичайния си пост, докато довечера тънкият сърп на луната не се появеше на нощното небе. Повика жрицата прислужница и й каза:
— Доведи тук лейди Моргана.
Моргана влезе, Вивиан забеляза, че се е облякла в одеждите на висша жрица — сплетена и вдигната като корона коса, а на колана й, на черна връв висеше малкият сърповиден нож. Вивиан се усмихна сухо, а когато бяха разменили поздрави и Моргана седна, се обърна към нея:
— Два пъти вече луната се смени; кажи ми, Моргана, носиш ли в утробата си Рогатия Бог на гората?
Моргана й хвърли уплашен поглед — също като малко животинче, хванато в капан. После отвърна гневно и предизвикателно:
— Ти самата ми каза, че имам право на собствена преценка; изхвърлих плода.
— Не, не си сторила това — отвърна Вивиан. Опита се да говори със спокоен и безразличен глас. — Защо ме лъжеш? Казвам ти, че няма да го направиш.
— Ще го направя!
Вивиан почувства силата, която се излъчваше от момичето. За миг, докато Моргана ставаше бързо от скамейката, тя й се стори висока и внушителна — това беше трик, използван от жриците, и самата Вивиан го ползваше често.
„Тя ме надви, не мога вече да й вдъхвам страхопочитание“. Въпреки това Вивиан събра целия си обичаен авторитет и настоя:
— Няма да го направиш. Няма да допусна да загине кралската кръв на Авалон.
Внезапно Моргана рухна на земята и Вивиан помисли, че ще избухне в плач.
— Защо ми причини това, Вивиан? Защо ме използва по такъв начин? А аз мислех, че ме обичаш!
Лицето й се сгърчи, но тя не заплака.
— Единствено Богинята знае защо, дете мое. Аз наистина те обичам така, както не съм обичала друго човешко същество на този свят. — Вивиан говореше спокойно, въпреки болката, която пронизваше сърцето й. — Когато те доведох тук, ти казах, че ще дойде време, когато ще ме намразиш така, както ме обичаше тогава. Аз съм Повелителка на Авалон — не давам никому обяснения за постъпките си. Правя това, което трябва да правя — нищо повече и нищо по-малко. Същото ще бъде и с теб, когато дойде времето.
— Това време никога няма да настъпи! — изкрещя Моргана. — Защото тук и сега ти казвам, че за последен път си ме използвала и си играла с мен като с кукла на конци! Никога повече няма да го допусна — никога!
Вивиан се постара да продължи да говори спокойно — като опитна жрица, която би останала спокойна, дори ако небесата се сринат върху нея.
— Внимавай как ме проклинаш, Моргана — произнесените в мигове на гняв думи имат обичая да се връщат при теб, и то точно когато най-малко би искала това.
— Проклета да си — не бях се сетила — каза припряно Моргана. — Но наистина няма повече да ти бъда играчка. А що се отнася до това дете, за което ти стори всичко по силите си, та да дойде на бял свят, няма да го родя тук, в Авалон, та да се наслаждаваш на делото си.
— Моргана — Вивиан протегна ръка към младата жена, но Моргана се дръпна. После каза в настъпилото мълчание:
— Дано Богинята постъпи с теб тъй, както ти постъпи с мен, господарке.
Без да каже нито дума повече, тя се обърна и напусна стаята, без да помоли за разрешение. Вивиан остана да седи като вцепенена, защото думите, които Моргана й каза на раздяла, бяха наистина проклятие.
Когато най-сетне съзнанието й се избистри, тя повика една от жриците: вече беше късно и тъничкият сребрист сърп на луната се бе появил на вечерното небе.
— Кажи на племенницата ми, лейди Моргана, да дойде да ми помогне. Не съм и разрешавала да си тръгва.
Жрицата излезе и не се появяваше дълго време. Вече беше се свечерило съвсем и Вивиан нареди на другата прислужница да й даде нещо за вечеря, когато първата най-сетне се върна.
— Господарке… — започна тя с пребледняло лице.
Вивиан усети как гърлото й се стяга и по незнайна причина внезапно си спомни как една жрица, след раждането на нежелано дете, се беше обесила на едно дърво в дъбовата горичка с колана си. „Моргана! За това ли ме предупреждаваше сянката на Смъртта? Би ли посегнала на живота си?“ На глас каза с пресъхнали уста.
— Бях ти наредила да доведеш тук лейди Моргана.