— Не успях, господарке.
Вивиан стана от мястото си с разкривено лице — младата жрица отстъпи така бързо, че се препъна в полите си.
— Какво се е случило с нея?
— Господарке — замънка младата жена, — тя… тя не беше в стаята си. Търсих я навсякъде. Намерих ето това в нейната стая — тя протегна ръце. Държеше воала и кожената туника, сребърния полумесец и малкия сърповиден нож, който Моргана бе получила при посвещаването си. — На брега ми казаха, че повикала баржата и се отправила към сушата. Предположили, че отива някъде по твое нареждане.
Вивиан си пое дълбоко дъх, посегна и взе ножа и полумесеца от жрицата. Погледна храната на масата и внезапно я обзе страшна слабост; бързо седна, хапна малко хляб и изпи чаша вода от Свещения кладенец. Сетне каза:
— Ти нямаш вина. Съжалявам, че говорих грубо с теб.
Седеше с малкия нож на Моргана в ръка и за първи път, откак се помнеше, си помисли колко лесно би било да прекара ножа през китката си и после да наблюдава как животът изтича от вените й. „Тогава сянката на Смъртта ще вземе мен, а не Моргана. Ако й трябва кръв, нека пие моята“. Но Моргана не бе взела ножа със себе си; нямаше да се обеси, нито пък да си пререже вените. Несъмнено бе отишла при майка си за съвет и утеха. Някой ден щеше да се върне; ако ли не — всичко бе в ръцете на Богинята.
Когато остана отново сама, тя излезе от жилището си и на бледата светлина на новата луна, тръгна нагоре по пътеката към своето огледало.
Артур е коронясан за крал, мислеше си тя; всичко, за което съм се борила през последните двадесет години, е осъществено. Но сега съм сама и нещастна. Нека с мен се случи това, което иска богинята, но нека видя още веднъж лицето на дъщеря си, на единственото си дете, преди да умра; нека разбера каква ще е съдбата „В твое име, Майко“.
Но в огледалото не се появи никакъв образ — плъзгаха се само неясни сенки, а най-сетне, някъде зад тях, Вивиан видя меч в ръцете на своя собствен син.
Говори Моргана…
Дребните мургави гребци не ме загледаха много; бяха свикнали с пристиганията и заминаванията на Вивиан в какви ли не одежди, а всичко, което жрицата предпочиташе да носи, беше подходящо в техните представи. Никой от тях не се осмели да ме заговори, а що се отнася до мен, аз решително криех лицето си от чужди погледи.
Можех да се измъкна от Авалон и по тайния път. По този начин, като вземах баржата, беше сигурно, че Вивиан ще разбере за моето заминаване… Но дори пред себе си не смеех да призная страха си от тайния път. Опасявах се, че няма да се озова на сушата, а в онази непозната страна, където странни цветя и дървета растат недокосвани от човешка ръка, където слънцето никога не грее, и че отново ще срещна присмехулния поглед на феята, който сякаш разголваше душата ми. Все още носех билките в кожена торбичка на кръста си, но докато баржата се плъзгаше безшумно през мъглите, отвързах торбичката от колана си и я оставих да падне във водата. Стори ми се, че нещо проблесна под повърхността на вода — нещо като отблясък от злато, или може би скъпоценни камъни; но не се загледах, защото знаех, че гребците ме чакат да вдигна завесата на мъглите.
Авалон остана зад мен. Бях се отказала от него. Красив бе островът на светлината на изгряващото слънце, но аз не се обърнах назад, дори за последен поглед към Тор и каменния кръг.
Нямаше да служа за пионка на Вивиан. Да родя син на собствения си брат, заради някакви си нейни тайни причини. Нито за миг не се съмнявах, че ще родя син. Ако вярвах, че ще родя момиче, бих останала на Авалон, за да посветя дъщеря си на Богинята, да служи в храма й. Никога през всички последвали години не престанах да съжалявам, че Богинята ми изпрати син, а не дъщеря, която можеше да й служи в храма и Свещената горичка.
И тъй, произнесох магическите думи за последен път — или поне така предполагах. Мъглите се вдигнаха и ние стигнахме до брега. Имах чувството, че се будя от дълъг сън. Помнех, че когато за първи път видях Авалон, попитах: „Това действителност ли е?“, а Вивиан ми каза, че е по-истински от много други места. Но вече не беше истински за мен. Загледах унилите тръстики и си помислих: „Това сега за мен е единствената действителност. Годините в Авалон са като сън, който избледнява и се забравя след събуждането“.
Валеше дъжд; студените капки падаха с плясък в езерото. Нахлузих качулката на тежкото си наметало и стъпих на брега на реалността. За момент проследих с очи лодката, която потъваше отново в мъглите, сетне решително й обърнах гръб.
Нито за миг не се поколебах накъде да тръгна. Не към Корнуол, макар че с цялата си душа копнеех да видя местата, където бе минало детството ми — дългите скални езици, проточени навътре в морето, дълбоките, сенчести долини ме между полегатите скали — обичния и отдавна забравен бряг на Тинтагел. Игрейн би ме посрещнала радушно, ако отидех там. Но тя бе доволна от живота си в манастира и мислих, че за нея е по-добре да продължи да живее несмущавана от нищо. Не си мислех и да отида при Артур, макар че той несъмнено би ме съжалил и би ми дал подслон.