Прекрасната тъмна коса на Моргана беше сплъстена и сплетена на една плитка — изглеждаше, като че ли не бе я ресала и сплитала наново от седмици. Моргана се отдалечи от огъня, взе един гребен от полицата и се зае да реши едно от малките домашни кученца на Моргоуз. „По-добре да беше се заела със собствената си коса“, помисли си Моргоуз, но предпочете да замълчи. Напоследък Моргана бе толкова избухлива, че почти не можеше да се разговаря с нея. Това е естествено, защото раждането наближава, продължи да си мисли Моргоуз, наблюдавайки как кокалестите ръце на младата жена прокарват гребена през кучешката козина. Кученцето квичеше и се дърпаше, а Моргана го успокояваше с глас, по-мек, отколкото този, с който разговаряше напоследък с хората.
— Не остава много, Моргана — каза меко Моргоуз. — До Сретение сигурно ще родиш.
— Колкото и скоро да е, няма да е достатъчно скоро за мен — обади се Моргана. Потупа кученцето и го пусна на пода. — Ето, куче, сега те бива да се движиш между дами. Виж колко си красив с тази гладка и сресана козина.
— Ще напаля огъня — една от жените, на име Бет, остави вретеното и забучи хурката си в кош с вълна. — Мъжете сигурно скоро ще се върнат. Вече се смрачава.
Тя тръгна към огъня, спъна се в някаква съчка и едва не падна в огнището.
— Гарет, малки негоднико, ще разчистиш ли тези боклуци?
Тя хвърли съчката в огнището, а петгодишният Гарет, който досега си играеше с дървата и си бърбореше нещо тихичко, нададе възмутен вой — оказа се, че съчките са негови войници.
— Е, Гарет, вече мръкна и твоята армия трябва да се прибира в палатките си — рече делово Моргоуз. Малкото момче събра нацупено пръчките и ги остави в един ъгъл, но една-две прибра в гънките на туниката си — те бяха малко по-дебели и преди месеци Моргана му ги бе издялкала да наподобяват мъже с шлемове и ризници, а червените им туники бяха боядисани със сок от диви плодове.
— Ще ми направиш ли още един римски воин, Моргана?
— Не сега Гарет — отвърна тя. — Ръцете ме болят от студ. Може би утре.
Той дойде, застана намръщен до коляното й и запита:
— Кога ще съм достатъчно голям, че да ходя на лов с татко и Агравейн?
— Ще трябва да минат още няколко години, предполагам — отвърна Моргана. — Трябва да станеш достатъчно висок, та да не те загубят в някоя снежна буря!
— Аз съм голям — детето се изпъна в целия си ръст. — Виж, когато седиш, съм дори по-висок от теб, Моргана. — Той зарита отегчено стола. — Тук няма какво да се прави!
— Ами — каза Моргана, — мога да те науча да предеш, тогава няма да безделничиш. — Тя вдигна хурката на Бет и му я подаде, но той направи гримаса и се дръпна.
— Аз ще стана рицар! Рицарите не предат!
— За съжаление — обади се кисело Бет. — Защото ако знаеха с колко труд се правят туниките и наметалата, нямаше да ги износват толкова бързо.
— Но има една приказка за рицар, който умеел да преде — каза Моргана и протегна ръце към малкото момче. — Ела при мен. Не, седни на пейката, Гарет, вече си прекалено голям, за да те вземам в скута си като кърмаче. Имало някога, в отдавнашните дни преди да се появят римляните, един рицар на име Ахилес, но той бил жертва на проклятие. Една стара магьосница била казала на майка му, че ще загине в битка, затова тя му облякла пола и го скрила сред жените. Там той се научил да преде и тъче, да върши всичко, което подхожда на едно момиче.
— А той в битка ли е загинал?
— Да, загинал в бой, по време на обсадата на Троя. Когато градът бил обсаден, на помощ на обсаждащите дошли много рицари и герои, и Ахилес тръгнал с останалите. Разправят, че му предложили да избира — да живее дълго, в сигурност, а после да умре като старец в леглото си и да бъде забравен, или да живее кратко, да умре млад, но увенчан със слава — и той избрал славата. Затова хората все още знаят и разправят неговата история, той се сражавал с един троянски рицар на име Хектор — на наш език ще рече Екториус…
— Това същият сър Екториус ли е, който отгледал нашия крал Артур? — попита малкото момче с широко отворени очи.
— Със сигурност не, защото това се е случило преди много стотици години, но може да е бил някой от предците му.
— Когато отида в двора и ме приемат сред рицарите на Артур — заяви Гарет с толкова широко отворени очи, че приличаха на чинийки — ще бъда най-добрият в бой и ще печеля всички награди на турнирите. А какво се е случило с Ахилес?
— Не помня — чух разказа много отдавна, още в двора на Утър — каза Моргана, притискайки гърба си с ръце, защото я болеше.
— Разкажи за рицарите на крал Артур, Моргана. Ти наистина си виждала Ланселет, нали? Аз също го видях веднъж, когато коронясваха краля. Той убивал ли е дракони? Кажи ми, Моргана.