— Не й досаждай, Гарет, тя не е добре — намеси се Моргоуз. — Тичай към кухнята и виж дали няма да намерят малко погача за теб.
Детето се намръщи, но измъкна дървения рицар от туниката си и тръгна, говорейки му тихичко:
— Така, сър Ланселет, сега ще потеглим, за да убием дракона, който живее в езерото.
— Ето — този говори само за войни и битки — каза нетърпеливо Моргоуз — и за безценния си Ланселет, като че ли ми е малко това, че Гауейн непрекъснато следва Артур в походите! Дано, когато Гарет порасне, в страната да се е възцарил мир!
— Мир ще има — каза Моргана, без да се замисля, — но това няма значение, защото на него му е писано да умре от ръката на най-добрия си приятел…
— Какво? — извика Моргоуз и я загледа вторачено, но очите на младата жена гледаха с празен поглед и тя явно не я виждаше. — Моргана! Моргана, зле ли ти е?
Моргана примигна и разтърси глава.
— Съжалявам — какво ми казваше току-що?
— Аз какво съм ти казвала? Кажи по-добре какво беше това, което ти ми каза! — попита Моргоуз, но като видя объркването в очите на Моргана, изтръпна. Погали ръката на младата жена и реши да забрави за думите й, които сигурно бяха бълнуване. — Трябва да си сънувала с отворени очи. — Не й се искаше да си помисли, че Моргана е имала пророческо видение. — Грижи се по-добре за себе си, Моргана. — Не ядеш, почти не спиш…
— Става ми лошо от храна — въздъхна Моргана — Ако беше лято, можех да хапна някой плод. Снощи сънувах, че ям от ябълките, които растат на Авалон… — гласът й потръпна и тя отпусна глава, за да не може Моргоуз да види сълзите, който трепнаха на миглите й. Стисна юмруци и успя да не заплаче.
— На всички ни омръзнаха солената риба и пушения бекон — отвърна Моргоуз, — но ако Лот е имал добър лов, трябва да хапнеш малко от прясното месо. Помисли си, че Моргана е обучавана на Авалон да не обръща внимание на глад, жажда и умора и сега, по време на бременността си, когато можеше малко да се поглези, тя се гордееше, че понася стоически всичко това.
— Моргана, ти си жрица и си свикнала на пост, но детето ти не може да понася глад и жажда, и си прекалено слаба…
— Я не ме подигравай! — отвърна гневно Моргана, сочейки издутия си корем.
— Но лицето и ръцете ти са като на скелет — каза Моргоуз. — Не бива да се докарваш до такова състояние с гладуване! Имаш дете и трябва да се съобразяваш с него.
— Ще се съобразявам с него, когато то се съобразява с мен! — избухна Моргана и стана рязко, но Моргоуз взе лицето й в ръце и я привлече да седне обратно до нея.
— Мило дете, знам какво ти е, не забравяй, че съм родила четири деца. Няколкото последни дни са по-лоши от всички останали месеци взети заедно!
— Трябваше да проявя достатъчно разум и да се отърва от него, когато все още беше възможно!
Моргоуз отвори уста да й се скара, после въздъхна и каза:
— Много е късно да мислиш какво е трябвало или не е трябвало да направиш. След десет дни всичко ще свърши.
Тя извади своя гребен от гънките на туниката си и започна да разресва сплъстените коси на Моргана.
— Остави ме — каза нетърпеливо Моргана и дръпна глава. — Ще се среша утре. Бях прекалено уморена, за да се занимавам с това. Но ако ти е омръзнало да ме гледаш така раздърпана, дай, аз ще се среша сама.
— Стой така — каза Моргоуз. — Помниш ли, когато беше малко момиченце в Тинтагел плачеше и искаше аз да те реша, защото бавачката ти — как й бе името — да, Гуенис, те скубеше. Ти все викаше „Нека леля Моргоуз ме среши!“ Тя прекарваше гребена през разбърканите кичури, оправяйки ги един по един, и нежно погали Моргана по главата.
— Имаш прекрасна коса.
— Черна и твърда като гривата на пони през зимата!
— Не — по-скоро мека като вълната на черните овце и блестяща като коприна — отвърна Моргоуз, продължавайки да гали тъмните кичури. — Не мърдай, ще я сплета. Винаги съм си мечтала за момиченце, за да го обличам красиво и да сплитам косата — също като на теб сега. Но Богинята ми прати само синове, затова сега, когато имаш нужда от мен, все едно че ти си ми дъщеря… — Тя притисна главата й към гърдите си, а Моргана се притисна към нея, разтърсвана о сълзи, които все не можеха да протекат.
— Недей, не плачи, малката ми. Още малко остава, не плачи… Не си се грижила за себе си — имаш нужда от грижите на майка, малката ми…
— Толкова е тъмно тук вътре… копнея да видя отново слънцето…
— През лятото тук го виждаме даже повече от достатъчно — грее до полунощ — отвърна Моргоуз. — Затова през зимата ни се падат толкова малко от лъчите му.
Моргана още се разтърсваше от ридания и Моргоуз я притискаше към себе и нежно я полюляваше.