— Хайде, малката ми, хайде, знам как се чувстваш. Родих Гауейн в най-дълбока зима. Беше мрачно и имаше буря, като сега. Бях само на шестнадесет години ужасно уплашена. Нищо не разбирах от раждане. Искаше ми се да си бях останала като жрица на Авалон, или в двора на Утър, където и да било, само не тук. Лот беше на война, а аз ненавиждах подпухналото си тяло. През цялото време повръщах и ме болеше гърба. Бях съвсем сама, заобиколена от непознати жени. Вярваш ли ми, че през цялата зима слагах тайно старата си кукла в леглото, прегръщах я и плачех така всяка вечер, докато заспя? Такова бебе бях! Ти поне си голяма жена Моргана.
Моргана каза през сълзи:
— Знам, че не ми прилича на годините да се държа като бебе… — но продължи да се притиска към Моргоуз, докато по-възрастната жена я галеше по косите.
— А сега същото бебе, което родих тогава, е голям мъж и замина да се бие със саксонците — продължи Моргоуз, — а пък ти, която държах като бебе в скута си, скоро сама ще имаш дете. А, да, имам новина за теб — жената на готвача, Маргед, роди — сигурно за това днес кашата беше на буци — та за теб има вече готова дойка. Въпреки че не се съмнявам, че ще пожелаеш да кърмиш сама бебето, като го видиш.
Моргана изрази с жест отвращението си, но Моргоуз се усмихна.
— И аз мислех така преди раждането на всеки от синовете ми, но видех ли го веднъж, после не можех да се отделя от тях. — Тя почувства, че младата жена трепва. — Какво има, Моргана.
— Боли ме гърба. Седях много дълго на едно място, това е всичко — отвърна Моргана, стана и заснова неспокойно из стаята с ръце, притиснати към долна част на гърба. Моргоуз присви замислено очи — да, огромният корем на момичето се бе смъкнал през последните няколко дни. Щеше да роди съвсем скоро. Трябваше да поръча да застелят женската горница с чиста слама и да говори с бабувачки да са готови за предстоящото раждане.
Хората на Лот бяха убили елен някъде из хълмовете; бяха го одрали и почистили, и сега миризмата на печеното, което се въртеше на шиш в голямото огнище изпълваше целия замък. Дори Моргана не отказа да хапне парче от суровия дроб, от който капеше още кръв — съгласно обичая тази част от убитото животно се пазеше само за бременни жени.
Моргоуз видя как тя направи гримаса на отвращение, както бе правила самата тя, когато й предлагаха такива неща по време на бременностите й, но после засмука лакомо парчето месо, защото тялото й имаше нужда от тази храна въпреки че разумът й се отвращаваше от нея. По-късно, когато месото бе готово и резачите го деляха на парчета и го разнасяха по масите, Моргана отказа своето парче. Моргоуз взе едно парче месо от резачите и го постави в чинията й.
— Яж — изкомандва тя. — Не, Моргана, трябва да ме послушаш. Не можеш да умориш себе си и детето от глад.
— Не мога — отвърна Моргана със слаб глас. — Ще повърна. Остави го тук, ще се опитам да ям по-късно.
— Какво ти става?
Моргана сведе глава и промърмори:
— Не мога да ям… еленско месо… ядох такова месо по Белтейн, когато… Сега ми се повдига само от миризмата…
„А детето е било заченато около ритуалните огньове по Белтейн. Какво се е случило тогава, та дори мисълта за това да я притеснява така? Споменът би трябвало да бъде дори приятен“. Моргоуз се поусмихна, мислейки за разпуснатите нрави по Белтейн. Дали пък момичето не бе попаднало на някой особено груб мъж? Дали не е преживяло нещо като изнасилване? Това би обяснило гнева и отчаянието й по време на бременността. Но стореното си остава сторено, а Моргана не беше малка — би трябвало да знае, че не всички мъже са зверове, дори ако веднъж й се е случило да попадне в ръцете на някой, който не е знаел как да се държи с жени.
Моргоуз взе парче овесена питка и го натопи в соса от месото.
— Хапни това тогава — така ще поемеш по-полезните съставки на месото — каза тя. — Направила съм ти чай от шипков плод — той е кисел и ще ти е вкусен. Помня колко обичах да ям кисело, когато бях бременна.
Моргана започна покорно да яде и на Моргоуз й се стори, че лицето й добива малко цвят. Изкриви лице от киселината на напитката, но я изпи жадно.
— Не ми харесва — каза тя, — но колкото и да е странно, не мога да се спра да пия.
— Детето ти го иска — отвърна сериозно Моргоуз. — Бебетата още в майчината утроба знаят какво им е потребно и го изискват.
Лот, облегнат между двама от ловците си, се усмихна на балдъзата си.
— Животното беше старо и костеливо, но все пак стана добра вечеря за това време на годината — каза той. — По-добре, отколкото да бяхме убили бременна кошута. Видяхме и две-три кошути, но наредих на ловците да ги оставят на мира, дори отклоних кучетата от следите им. Оставям сърните да раждат спокойно малките си — а времето явно наближава, повечето кошути, които виждам, са много наедрели.