Веднъж, когато пак беше говорила така, съпругата на баща й, Алиенор, я бе попитала нетърпеливо:
— Но от какво те е страх, дете? Саксонците никога няма да стигнат толкова далеч на запад. Замъкът се намира на хълм и ние бихме ги забелязали, когато са още на три левги оттук — нали точно тези големи пространства ни гарантират сигурност, за Бога!
Гуенхвифар никога не можеше да обясни какво точно изпитва. Думите на мащеха й бяха напълно разумни. Как можеше да обясни на разумната, практична Алиенор, че тъкмо огромните пространства я ужасяват, а небето сякаш я смазваше с тежестта си? Разбира се, че нямаше нещо определено, от което да се страхува, и че страхът й, така погледнато, беше глупав.
Но това не можеше да спре пристъпите й, когато се задъхваше, усещайки как изтръпването се надига от корема й и стига до гърлото, а изпотените й ръце стават безчувствени. На всички им бяха омръзнали нейните страхове — свещеникът постоянно й повтаряше, че край замъка се простира само зелената Божия земя, баща й крещеше, че не иска да чува за такива женски глупости в къщата си — затова тя свикна никога да не казва и дума за страховете си. Само когато беше в манастира, към нея бяха проявявали разбиране. Скъпият й манастир — там се бе чувствала сигурна — като мишка в дупката си, и никога никой не я насилваше да излиза навън, освен в манастирската градина, оградена от високи стени. Толкова й се искаше да се върне отново там, но сега вече беше голяма жена, а мащехата й имаше малки деца и се нуждаеше от помощта на Гуенхвифар.
Страхуваше се и от мисълта, че ще трябва да се омъжи. Но пък тогава щеше да има свой дом, където щеше да прави, каквото си поиска и никой нямаше смее да й се присмива!
Там долу конете препускаха напред-назад, но очите на Гуенхвифар се бяха впили в стройния мъж, облечен в кървавочервени дрехи. Тъмните му къдри се бяха запилели по потъмнялото от слънцето лице, докато той тичаше сред животните — лек и подвижен като самите тях. Лесно можеше да се разбере прозвището, което му бяха дали неговите врагове — саксонците — „Стрелата на елфите“. Някой й беше подшушнал, че в жилите му наистина тече кръвта на елфите. Сам той се наричаше Ланселет от Езерото, а Гуенхвифар беше го видяла за първи път тъкмо там — при омагьосаното езеро, през онзи страшен ден, когато се беше изгубила в мъглите. Тогава го съпровождаше онази ужасна жена от народа на феите.
Ланселет бе успял да хване коня, който му трябваше. Един-двама от свитата на баща й се развикаха, за да го предупредят, и Гуенхвифар усети, че дъхът й спира от ужас. Поиска да изкрещи — дори кралят не смееше да възсяда този кон, а само най-опитните му коняри. Ланселет се разсмя на предупреждението и махна пренебрежително с ръка. После повика коняря да дойде и да държи коня, докато той му поставяше седлото. Гуенхвифар чуваше смеха в гласа му:
— За какво ми е да яздя кон, обязден за дама, който всеки би могъл да води вързан с тръстиково въже? Искам да ви докажа, че с такива такъми мога да контролирам и най-буйния жребец, който имате, и да го обуча за боен кон! Ето така — той подръпна някаква катарама под корема на коня и се метна на седлото, като се подпря само на едната си ръка. Конят се изправи на задните си крака — Гуенхвифар зяпна, докато гледаше как Ланселет се навежда с всички сили напред налагайки на коня волята си. Конят се поддаде, стъпи на четири крака и тръгна. Беше буйно животно и нервничеше, стъпваше настрани. Ланселет поиска от един войник дългата му пика.
— Вижте сега — извика той. — Ако тази купа слама е саксонец, който ме напада с един от техните огромни тъпи мечове… — и той пусна коня в галоп. Копитата затрополяха тежко по ливадата; другите коне се разбягаха, когато Ланселет връхлетя върху купата слама и я разпиля с копието си, а после извади мълниеносно меча си от ножницата, спря рязко галопиращия кон и завъртя меча в големи кръгове над главата си. Когато пусна отново коня в галоп и той сякаш щеше да връхлети върху наблюдателите, дори кралят отстъпи уплашено назад. Ланселет спря коня точно пред краля, скочи ловко от седлото и се поклони.