Едва сега я замъчи чувство на вина; не бе ли отпратила дъщеря си прибързано, за да се чувства свободна да се посвети изцяло на Утър и неговите деца? Против волята си Игрейн чуваше отново и отново една стара поговорка от Авалон: „Богинята не обсипва с даровете си тези, които ги пренебрегват…“ Като изпрати собствените си две деца — едното на отглеждане (но това беше за негово добро, припомни си тя, и отново видя Артур като малко момче, блед като смъртник след падането от коня) а другото на Авалон — като ги отпрати, не се ли осъди сама да загуби останалите деца, които роди? Може би Богинята не бе допуснала тя да има други деца, след като се отказа така лесно от първите две? Тя бе обсъждала многократно това с изповедника си. Той я бе убеждавал, че е постъпила правилно, като изпрати Артур на отглеждане другаде — такава беше практиката с повечето момчета; но беше категоричен, че не е трябвало да праща Моргана на Авалон. Ако детето не е било щастливо в двора на Утър, трябвало е да бъде пратено на обучение в някой манастир.
Беше си помислила, след като научи за изчезването на Моргана от Авалон, да изпрати вестоносец в двора на крал Лот, за да провери дали не е отишла там. Но тогава започнаха тежките зимни дни, и всеки един от тях се превръщаше в нескончаема битка срещу студа, измръзванията и проникващата навсякъде влага. Сестрите гладуваха и деляха малкото си храна с просяците и селяните, които живееха близо до манастира.
Веднъж през тежките зимни дни тя отново бе чула гласа на Моргана — то бе по-скоро отчаян вопъл — „Майко! Майко!“ Моргана — сама, уплашена до смърт, но може би умираща? Къде беше тя, Господи, къде? Пръстите й стискаха отчаяно кръста, който носеше, както всички сестри в манастира, вързан на колана си. „Господи Исусе, пази я, закриляй я. Дево Марио, Майко Божия, дори ако е грешница и магьосница… съжали се над нея, Исусе, както си съжалил жената от Магдала, която е била по-грешна от нея…“
Видя с уплаха, че една сълза бе капнала върху финото ръкоделие — можеше да остане петно. Избърса очи с лененото покривало за глава и отдалечи малко гергефа, присвивайки очи, за да вижда по-добре. Остаряваше и зрението й от време на време й изневеряваше — или сълзите й пречеха да вижда?
Тя решително се наведе отново над бродерията, но лицето на Моргана отново заплува пред очите й. В съзнанието си отново чу отчаяния й писък, сякаш душата излизаше от тялото й. Така бе крещяла и тя, викайки майка си, която почти не помнеше, когато раждаше Моргана. Дали всички жени викат майките си, когато раждат? Отново я обзе ужас. Къде бе Моргана в тази люта зима — беше почти убедена, че ражда, но къде? Моргоуз се бе пошегувала на празненството за коронацията, че Моргана капризничи с храната като бременна. Игрейн не устоя и започна да брои — ако Моргоуз е била права, Моргана действително трябваше да роди детето си в най-лютата зима. Но дори сега, когато се бе запролетило, тя чуваше отново и отново вика й. Копнееше да отиде при дъщеря си, но накъде трябваше да тръгне?
Зад нея се чуха стъпки и плахо покашляне. Една от младите послушнички в манастира каза:
— Имаш гости, лейди. Чакат в преддверието — единият е самият архиепископ!
Игрейн остави ръкоделието си. Не, по него нямаше петна — „от пролетите женски сълзи не остава следа“, помисли си тя горчиво.
— За какво му е на архиепископа да говори с мен?
— Не ми е казал, лейди, а мисля, че не каза нищо и на игуменката — отвърна момичето, готово да поклюкарства. — Но нали ти изпрати дарове на църквата по случай коронацията на краля?
Действително, така беше, но Игрейн не вярваше, че архиепископът ще дойде при нея, за да разговарят за миналите й благотворителни дела. Може би му трябваше нещо. Свещениците рядко проявяваха алчност лично за себе си, но всички, особено тези, които служеха в богати църкви, все искаха още и още злато и сребро за олтарите.
— Кои са другите посетители? — попита Игрейн, разбирайки, че момичето умира от нетърпение да се разбърбори.
— Не зная, лейди, но чух, че майката игуменка поискала да забрани на едного от тях достъпа до манастира, защото — очите й станаха огромни — бил магьосник, вълшебник — тъй каза тя, и друид!
Игрейн стана.
— Това е Мерлин Британски, а той е мой баща и не е никакъв магьосник, дете, а учен мъж, надарен с много мъдрост. Дори отците на нашата църква не отричат, че друидите са добри и благородни хора, и са служили на Бога, без да си пречат един на други. Друидите признават присъствието на Бог във всички неща, а Христос приемат за един от многото Божии пророци.