Момичето направи малък реверанс, приемайки поправката, а Игрейн прибра ръкоделието си и нагласи воала така, че да пада на равни гънки около лицето й.
Когато излезе в приемната, видя Мерлин, а заедно с него и един непознат, строг на вид мъж, облечен в тъмните дрехи, които ставаха вече обичайна одежда за църковните служители, за да се отличават от миряните. С тях имаше и трети — него го позна веднага, дори след като се обърна с лице към нея — за миг й се стори, че пред нея стои Утър.
— Гуидиън! — Възкликна тя и бързо се поправи. — Артур. Прости ми, забравям.
Понечи да коленичи пред краля, но той се наведе и я възпря.
— Майко, никога не се опитвай да коленичиш пред мен. Забранявам.
Игрейн се поклони на Мерлин и на строгия, мрачен архиепископ.
— Това е майка ми, съпругата на покойния крал Утър — каза Артур и архиепископът разтегна в отговор устни в нещо, което явно според него наподобяваща усмивка. — Сега мястото й е по-завидно от кралския трон, защото е Христова невеста.
„Не точно невеста“, помисли Игрейн, „по-скоро вдовица, подирила убежище в Божия дом.“ На глас не каза нищо, само сведе глава.
Артур продължи:
— Лейди, представям ти Патрициус, Архиепископ на Острова на свещениците, който сега наричат Гластънбъри. Той наскоро зае този пост.
— Да, по Божия воля — намеси се архиепископът — след като наскоро прогоних всички зли магьосници от Ирландия, пристигнах тук, за да ги прогоня и от другите християнски земи. Открих, че Гластънбъри е обитаван от подкупни свещеници, допускащи и дори приемащи свещенослуженията на друидите — Бог, който понесе кръстната смърт за нас, би плакал с кървави сълзи за това!
Талиезин, Мерлин Британски, се обади с мекия си глас:
— Защо тогава искаш да бъдеш по-жесток от самия Христос, братко? Защото той, ако помня правилно, е бил жестоко охулен, че общува със законопрестъпници, грешници и дори бирници, да не говорим за жени като Мария Магдалена. Искали са от него да е по-скоро подобие на Йоан Кръстител. А и накрая, когато е висял умиращ на кръста, нима не е обещал на разпънатия редом с него разбойник, че още тази вечер ще бъде с него в рая? Не е ли така?
— Струва ми се, прекалено много хора си въобразяват, че могат да разчитат Божието слово, и така се стига до такива неверни тълкувания — отвърна строго Патрициус. — Според мен тези, които разчитат само на собствените си познания, трябва да се научат да се вслушват в думите на свещениците, защото само те имат право да дават тълкувания на Светото писание.
Мерлин се усмихна любезно.
— Не бих могъл да се присъединя към желанието ти, братко, аз съм посветил живота си на вярата, че стремежът на хората да открият сами познанието е Божия воля, а не да чакат някой друг да им го разкрива. Бавачките дъвчат храната, преди да я дадат на бебетата, но зрелите хора би трябвало да имаш право да ядат и пият сами от плода на познанието.
— Хайде, хайде! — Артур прекъсна спора с усмивка. — Не искам противоречия между двамата ми най-близки съветници. Мъдростта на лорд Мерлин за мен е незаменима; на него дължа трона си.
— Сър — каза архиепископът, — трона си дължите на Бог.
— Да, но не без помощта на Мерлин — отвърна Артур. — Заклел съм се винаги да се вслушвам в неговите съвети. Нима искаш да стана клетвопрестъпник, отче Патрициус? — той произнесе името със северняшкия акцент на земите, където беше отгледан. — Хайде, майко, седни при нас и да поговорим.
— Но първо нека поръчам да донесат вино, за да се освежите след дългата езда.
— Благодаря ти, майко. Заръчай тогава да донесат вино и на Кай и Гауейн, които пристигнаха тук с мен. Не дадоха и да се издума да дойда дотук без охрана. Държат да ме обслужват като шамбелани и коняри, като че ли аз не мога да помръдна и пръст. Справям се отлично като всеки войник и не ми трябват повече от един-двама прислужници, но те упорстват…
— Ще поръчам да сервират на твоите приятели от най-доброто вино — каза Игрейн и се запъти да даде нарежданията си да се сервира храна и вино на гостите и цялата останала свита. Вино донесоха и в залата и Игрейн лично наля на тримата.
— Как си синко? — Едва сега, като го огледа, Артур й се стори с десет години по-възрастен от момчето, което коронясаха миналото лято. Стори й се, че е пораснал на ръст, поне с още една длан, а и раменете му бяха станала по-широки. На лицето му имаше червен белег, но краищата му вече бяха почнали да се свиват, слава на Бога… Е, на никой войн не могат да бъдат спестени раните.
— Както сама можеш да видиш, майко, сражавах се, но Бог ме запази — отвърна той. — А мисията ми в този край е мирна. Кажи ми как се чувстваш ти.
Игрейн се усмихна.