Талиезин въздъхна. Игрейн каза бързо:
— Ако абатисата ми разреши, ще замина. — Помисли си, че майката-игуменка не би могла да й забрани да замине за сватбата на сина си. Всъщност, след като толкова години бе седяла на престола редом с върховния владетел, никак не бе лесно да си седи зад манастирските стени и търпеливо да чака вести за знаменателните събития, които разтърсваха страната. Е, може би наистина това бе съдбата на всяка жена, но пък тя можеше да се опита да я избягва, докато е възможно.
4
Гуенхвифар усети познатото прилошаване; замисли се дали да не изтича до отходното място още веднъж, преди да потеглят. Какво би станало, ако й призлееше, след като се качи на коня и тръгнат? Тя хвърли поглед към Игрейн — висока и сдържана, тя много й напомняше на майката-игуменка на манастира, където беше учила. По време на първото посещение, преди година, когато уговориха сватбата, Игрейн й се бе сторила мила и сърдечна. Но сега, когато бе дошла да отведе Гуенхвифар при бъдещия й съпруг, й се стори строга и непреклонна. Тя не би могла да разбере ужаса, който бъдещата й снаха изпитваше. Как можеше човек да бъде толкова спокоен? Гуенхвифар се престраши и запита тихичко, оглеждайки конете и носилката:
— Не се ли страхуваш от пътя? Отиваме толкова надалече…
— Да ме е страх? Не, разбира се — отвърна Игрейн. — Много пъти съм пътувала до Керлиън, пък и малко е вероятно саксонците да са тръгнали на война по това време. Вярно, пътуванията през зимата са по-уморителни заради калта и дъжда, но това е все пак по-добре, отколкото да рискуваме да попаднем в ръцете на варварите.
Гуенхвифар сви юмруци, за да се защити от едновременното нападение на срама и страха, и впи поглед в грубите, грозни обувки, които бе сложила за пътуването.
Игрейн посегна, взе ръката й и започна да гали малките пръстчета.
— Забравих, че никога не си напускала дома си, освен за да пътуваш до манастира. Била си в Гластънбъри, нали?
Гуенхвифар кимна.
— Иска ми се да отивах отново там.
Тя усети острия поглед на Игрейн върху себе си за миг, и потръпна; тази дама сигурно щеше разбере, че Гуенхвифар е нещастна от брака със сина й, и сигурно щеше да я намрази… Но Игрейн само стисна по-силно ръката й и каза:
— Когато заминах от дома за първи път, за да се омъжа за Корнуолския херцог, и аз не бях щастлива. Не познах щастие до мига, в който поставиха в ръцете ми моята дъщеря. Но тогава едва бях навършила петнадесет години, а ти си вече си на осемнадесет, нали?
Вкопчила се в ръката на Игрейн, Гуенхвифар почувства, че паниката й намалява, но дори така, когато излязоха извън портите, небосводът над нея й се стори застрашителен, натежал от заплаха, целият покрит с дъждовни облаци. Пътят представляваше кално море, през което газеха конете. Вече подреждаха кервана в реда, в който щяха да пътуват. Появиха се още повече хора — бяха сякаш повече, отколкото Гуенхвифар бе виждала на едно място през целия си досегашен живот. Всички крещяха, подвикваха си един на друг, конете цвилеха и дворът на крепостта представляваше невъобразим хаос. Игрейн продължаваше да държи здраво ръката на Гуенхвифар и тя вървеше по петите й, изтръпнала от страх.
— Радвам се, че дойде да ме съпроводиш, лейди…
Игрейн се усмихна.
— Прекалено влечение имам все още към светския живот — харесва ми възможността да изляза извън манастирските стени.
Тя прекрачи широко една купчина димящ конски тор.
— Внимавай къде стъпваш, дете — виж, баща ти е отделил тези два хубави коня за нас. Обичаш ли да яздиш?
Гуенхвифар поклати глава и отвърна шепнешком:
— Мислех, че ще мога да пътувам в носилка…
— Ами разбира се, щом искаш — Игрейн я изгледа замислено. — Но си мисля, че ще ти омръзне много. Когато навремето сестра ми Вивиан тръгнеше на път носеше мъжки панталон. Трябваше и на теб да намеря едни, но за моята възраст надали би било подходящо.
Гуенхвифар се изчерви до корена на косите си.
— Не бих могла — отвърна тя разтреперана — в Светото писание е казано, че на жените е забранено да носят мъжки дрехи.
Игрейн се разсмя.
— Явно светият апостол не е бил запознат със страните на Севера. Там, където е живял той — продължи тя, — е много горещо и съм чувала, че в страната, в която се е родил въплътеният в човек Господ Бог, мъжете не носят панталони, а дълги роби, както някои римляни правят и до ден-днешен. Според мен мисълта му е била жените да не носят одеждите на определен мъж, а не да не носят дрехи с мъжка кройка. При това моята сестра Вивиан е от скромна по-скромна — тя е жрица на Авалон.