Очите на Гуенхвифар се разшириха.
— Тя вещица ли е, мадам?
— Не, не, тя е учена жена. Знае много за билките и за различни лекарства, пък и понеже е дарена с ясновидски способности, е дала клетва никога да не причинява зло нито на човек, нито на животно. Тя дори не яде месо — продължаваше Игрейн — Живее скромно като игуменките, които ти познаваш. Ето — посочи тя, — пристига Ланселет, най-близкият приятел на Артур. Дошъл е да ни ескортира и да води войниците и конете…
Гуенхвифар се усмихна и усети, че се изчервява.
— Познавам Ланселет — каза тя, — навремето той дойде, за да покаже на баща ми какво може да направи с конете си.
Игрейн отвърна:
— Да, той язди като онези кентаври, за които разказват древните — полухора, полуконе!
Ланселет скочи от коня си. От студа бузите му бяха червени като наметалото, което носеше. Беше вдигнал яката високо около лицето си. Поклони се пред дамите.
— Мадам — обърна се той към Игрейн, — готови ли сте да потеглите?
— Мисля, че да. Багажът на принцесата е вече натоварен в тази кола — каза Игрейн, поглеждайки претоварената и овързана с кожи каруца. В нея имаше рамка на легло и други мебели, голяма резбована ракла, един голям и един малък стан, най-различни котли и гърнета.
— Да, надявам се да не се изцапа в тази кал — каза Ланселет, загледан в двойката волове, които теглеха каруцата. — Всъщност не се безпокоя толкова за тази кола, колкото за другата — каза той — в нея е сватбениятт подарък на крал Леодегранс за Артур — и той загледа втората кола без особен ентусиазъм. — Мислех, че би било подходящо да се направи маса за дома на краля в Керлиън, ако Утър не бе оставил достатъчно маси и всякаква друга мебелировка. Не искам да кажа, че ми се зловиди милейди да носи като булка със себе си своите мебели — и той се усмихна на Гуенхвифар, от което нейните бузи пламнаха — но все пак — маса! Като че ли господарят Артур няма достатъчно мебели за голямата зала!
— О, но тази маса е едно от съкровищата на баща ми — каза Гуенхвифар. — Тя е боен трофей, взет от един от кралете на Тара. Дядо ми го победил и отнесъл най-хубавата маса, на която кралят пиел медовината си. Тя е кръгла, нали знаете, така че в средата може да седне бардът и да пее на сътрапезниците, или пък да минават прислужниците, за да наливат вино или бира. И когато кралят канел на масата си други крале, не се налагало едните да седят на по-предни места, отколкото другите… Затова баща ми реши, че масата е подходяща за върховен владетел, та да не поставя никой от верните си рицари пред останалите.
— Настина кралски подарък — рече Ланселет учтиво, — но трябват три впряга волове, за да я придвижат, лейди, и Бог знае колко дърводелци и други майстори, за да я сглобят, щом пристигнем. Затова, вместо да се движим с бързината на конете, ще се влачим след воловете. Е, тъй или иначе сватбата няма да започне без теб, лейди. — Той наклони глава, заслуша се, а после извика: — Идвам след минута, човече! Не мога да бъда едновременно навсякъде! — После се поклони. — Уважаеми дами, трябва да наредя на тази армия да потегли! Мога ли да ви помогна да възседнете конете си?
— Мисля, че Гуенхвифар ще предпочете да пътува в носилка — рече Игрейн.
— О, значи слънцето ще залезе зад облак — но стори тъй, както предпочиташ, лейди. Надявам се някой друг ден да ни огрееш с лъчите си.
Гуенхвифар почувства приятно смущение, както винаги, когато Ланселет започнеше с изисканите си комплименти. Никога не можеше да разбере дали се шегува или говори сериозно. Но в момента, в който той се отдалечи на коня си, тя отново изпита страх. Конете се извисяваха над нея, огромни тълпи от мъже вървяха напред-назад — те май настина бяха цяла армия, както ги нарече Ланселет, а тя — само незабележима част от багажа — съвсем като боен трофей. Тя се остави мълчаливо Игрейн да й помогне да се качи в носилката, отрупана с възглавници и завивки, и се сви на кълбо в един ъгъл.
— Да дръпна ли завеските, та да влизат малко въздух и светлина? — попита Игрейн, нагласяйки се удобно на възглавниците.
— Не! — каза задавено Гуенхвифар. — Аз… чувствам се по-добре, когато са спуснати.
Игрейн сви рамене и спусна завеските. Загледа навън през една пролука и видя как първите конници потеглят, а колите се нареждат една подир друга. Наистина кралска зестра — такава голяма войска! Въоръжени конници, в пълно бойно снаряжение, заедно с конете си — и всички те щяха да се присъединят към бойните сили на Артур — приличаха малко на това, което тя бе чувала за римските легиони.
Гуенхвифар бе отпуснала глава на възглавниците, а лицето й бе съвсем бяло. Очите й бяха затворени.