— Лошо ли ти е? — попита учудено Игрейн.
Гуенхвифар поклати глава.
— Всичко е толкова… толкова голямо — отвърна тя шепнешком. — Толкова се страхувам!
— Страхуваш ли се? Но, дете мое… — тя се прекъсна и след миг каза само. — Скоро ще се почувстваш по-добре.
Гуенхвифар бе покрила очите си с ръце и почти не разбра, когато носилката потегли. Беше си наложила да изпадне в състояние на полусън, само така можеше да удържа пристъпа на паника. Къде ли отиваше, под този огромен, покриващ всичко небесен купол, през широките мочурища, зад толкова много хълмове? Паниката караше стомахът й да се свива все повече. Около себе си чуваше шума, който вдигаха мъжете и конете — цяла армия в поход. Тя беше само част от мебелите, които превозваха мъжете заедно с огромната маса. Тя беше само невеста с всичко, което по право трябва да донесе със себе си — дрехи, скъпоценности, стан, котли, гребени и дараци. Не беше самата тя — тук нищо не отразяваше нейната личност. Тя беше собственост на някакъв върховен крал, който дори не бе дошъл да види жената, която му пращаха заедно с конете и бойните екипировки. Беше като кобила за разплод — на услугите на великия владетел, и всички се надяваха, че тя ще осигури наследник на трона му.
Гуенхвифар мислеше, че надигащият се гняв ще я задуши. Но не, не трябваше да се гневи; не беше редно. Майката игуменка в манастира й беше казала, че една жена е длъжна да се омъжи и да ражда деца. Тя бе пожелала да стане монахиня и да остане в манастира; да се научи да чете и да изписва красиви букви с перо и четка, но това не бе подходящо занимание за принцеса; трябваше да се подчинява на волята на баща си като на волята Божия. Жените особено много трябваше да внимават и да спазват Божията воля, защото човекът бе извършил първородния грях благодарение на жена. Това трябваше да осъзнае всяка жена и да се старае да изкупи първородния грях, заради който прародителите ни са били прокудени от рая. Нито една жена не би могла да бъде истински добра, освен Дева Мария, Христовата майка. У всички жени има нещо порочно и те не биха могли да бъдат други, освен носителки на порок. Ето, това бе наказанието на Гуенхвифар, защото се държала като Ева, изпълнена с греховен гняв и желание за бунт срещу волята на Бога. Тя прошепна една молитва и отново изпадна в полусъненото си състояние.
Игрейн се беше примирила, че ще трябва да пътува в носилката, зад спуснатите завески, макар че копнееше за чистия въздух навън. Замисли се какво ли наистина не бе наред с това момиче. Не бе проронила и дума за несъгласие със сватбата — е, нали и тя самата някога не бе се възпротивила срещу брака си с Горлоис. Игрейн си припомни гневното, разплакано дете, каквото беше тогава, и почувства симпатия към Гуенхвифар. Но защо все пак момичето се криеше зад завесите на носилката, вместо да тръгне с високо вдигната глава, за да посрещне съдбата си. От какво се страхуваше? Нима Артур й се струваше някакво чудовище? Не й предстоеше да се омъжи за някой старец, три пъти по-възрастен от нея; Артур бе млад и с готовност щеше да й предложи подобаващите почит и уважение.
Тази нощ двете спаха в палатка, разпъната на внимателно подбрано сухо място. Слушаха стенанието на вятъра и плясъка на поройния дъжд. Веднъж през нощта Игрейн се събуди и чу, че Гуенхвифар изплака.
— Какво има, детето ми? Болна ли си?
— Не, лейди… мислиш ли, че Артур ще ме хареса?
— Не виждам защо да не те хареса — каза меко Игрейн. — Предполагам, отлично знаеш, че си красива.
— Наистина ли? — произнесени с кроткото й гласче, думите прозвучаха просто наивно, а не като превземка или търсене на комплимент и потвърждение на собственото убеждение, както би било при друга. — Лейди Алиенор казва, че носът ми е прекалено голям, и съм имала лунички като някоя краварка.
— Лейди Алиенор… — Игрейн се прекъсна и си припомни, че трябва да бъде снизходителна. Алиенор не бе много по-голяма от Гуенхвифар, а бе родила четири деца за шест години. — Мисля, че може би е малко късогледа. Ти наистина си прелестна. Имаш най-прекрасната коса, която някога съм виждала.
— Не мисля, че Артур го е грижа дали съм хубава — каза Гуенхвифар. — Той дори не прати някого да попита да не съм кривогледа, еднокрака, или със заешка устна.
— Гуенхвифар — започна нежно Игрейн, — когато вземат една жена за съпруга, винаги имат предвид зестрата й, но що се отнася до един велик крал, той е просто длъжен да се ожени за тази, която са избрали неговите съветници. Нима не можеш да предположиш, че той също лежи буден по цели нощи и се чуди какъв избор е направила съдбата за него? Не вярваш ли, че той ще те приветства с радост и благодарност, защото си хубава, с добър характер и подходящо за кралица възпитание? Той беше примирен, че трябва да вземе избраната за него съпруга, каквато и да е тя, но ще бъде много щастлив, когато установи, че не си — как го каза? — със заешка устна, белези от шарка или кривогледа. Той е млад и няма много опит с жените. Пък и съм сигурна, че Ланселет вече го е уведомил, че си красива и добродетелна.