Гуенхвифар сплете косите си и дори отдели малко време да подреди добре гънките на воала си. Хапна малко, но отпи няколко глътки от ечемичената бира и сложи парче хляб в джоба си. Каза, че ще го изяде по-късно, докато язди.
Ланселет бе на крак от ранни зори. Когато Игрейн дойде при него и каза:
— Трябва да яздиш с невестата. Тя е отпаднала, пък и никога досега не се е отделяла от дома си, — очите на Ланселет засияха и той се усмихна:
— За мен ще е удоволствие, мадам.
Игрейн яздеше сама зад двамата млади, доволна от самотата, която й позволяваше да следи собствените си мисли. Колко красиви бяха и двамата — Ланселет, тъмнокос, с одухотворени черти, а Гуенхвифар — цялата бяла и златна. Артур също беше рус — децата им сигурно щяха да са блестящо руси. Тя установи с изненада, че очаква с нетърпение да стане баба. Щеше да бъде приятно отново да има малки деца около себе си, да ги глези, а същевременно да не са нейни, та да се безпокои за бъдещето и съдбата им. Яздеше, потънала в приятни мечти; в манастира бе свикнала да сънува така, с отворени очи. Когато отново погледна към двамата млади хора, които яздеха пред нея, видя, че момичето се е поизправило на седлото и бузите му са зачервени. Даже се усмихваше. Правилно бе постъпила Игрейн, като настоя да излезе на чист въздух. И тогава видя как се гледат един друг.
„Боже мили! Утър ме гледаше така, когато ме видя за първи път, а аз бях още съпруга на Горлоис! Сякаш умираше от глад, а аз бях храна, която вижда, но не може да докосне… Какво ли ще произлезе от това, ако двамата се влюбят? Ланселет е доблестен, а Гуенхвифар, бих могла да се закълна — добродетелна. Какво друго би могло да произлезе от любовта им, освен страдание?“ Но после се упрекна за подозренията си; двамата яздеха на почтено разстояние един от друг, не правеха никакви опити да се докосват с ръце. Усмихваха се, защото бяха млади и денят беше прекрасен; Гуенхвифар отиваше на собствената си сватба, а Ланселет водеше нова конна армия на своя крал, братовчед и приятел. „Защо да не са щастливи и да не разговарят весело един с друг? Аз съм една мнителна стара жена“, Но въпреки това безпокойството й не изчезна напълно.
„Какво ли ще се случи? Боже мили, ще бъде ли богохулство, ако се помоля поне за миг да имам отново ясновидската си дарба?“ Продължи да мисли дали нямаше някакъв почтен начин Артур в последния момент да се откаже от предстоящата женитба. Защото ако кралят на кралете отидеше под венчило с жена, чието сърце вече принадлежи на друг, това наистина би било трагедия. Британия бе пълна с девици, готови да го обикнат и да се омъжат за него. Но зестрата бе дадена, невестата бе напуснала дома на баща си, васалните крале и всички останали благородници вече се събираха, за да видят как ще се венчае младият им крал.
Игрейн реши да поговори с Мерлин. Като най-доверен съветник на Артур той дори щеше да открие начин да предотврати тази женитба — но можеше ли дори той да стори това, без да се стигне до война и разруха? Жалко, щеше да бъде много късно за Гуенхвифар — да бъде публично отхвърлена пред цялата страна. Не, беше много късно, сватбата щеше да се състои, както бе писано. Игрейн въздъхна и продължи да язди, отпуснала глава. Прекрасният ден сякаш изведнъж се помрачи. Скара се сама на себе си, че сигурно съмненията и страховете й са безсмислени. Бяха измислици на една скучаеща старица. Може би й бяха изпратени от Сатаната, за да я изкуши да ползва отново ясновидската си дарба, от която веднъж завинаги се беше отрекла, та да се превърне в оръдие на злото и на нечистите сили.
И все пак — докато яздеше, очите й отново и отново се връщаха на Гуенхвифар и Ланселет. Струваше й се, че двамата са обгърнати от някакъв блестящ облак почти видим с просто око — аура, изтъкана от копнеж, страст и желание.
Пристигнаха в Керлиън малко преди залез-слънце. Замъкът беше построен на хълм, на мястото на старо римско укрепление. Част от римските каменни стени си стояха — всъщност, помисли Игрейн, замъкът изглеждаше почти тъй, както ще да е изглеждал по римско време. За момент, като видя околните възвишения, покрити с шатри и народ, си помисли замаяно, че замъкът е обсаден, но след това осъзна, че всички тези хора трябва да са пристигнали за кралската сватба. Като видя тълпите, Гуенхвифар отново се уплаши и пребледня. Ланселет се опитваше да подреди влачещата се редица от конници така, че да пристигнат с някакво подобие на достойнство. Гуенхвифар спусна воала си и зае своето място до Игрейн.
— Жалко, че ще те видят уморена и изтощена от пътя — кимна Игрейн, — но я виж, Артур пристига, за да ни посрещне.
Момичето бе толкова изтощено, че едва повдигна глава. Артур, облечен в дълга небесносиня туника, с меча си в скъпоценната карминеночервена ножница на хълбока, бе спрял за миг, за да поговори с Ланселет, който яздеше начело на колоната. После стълпилите се пешаци и конници се разстъпиха, за да мине покрай тях и да стигне до Игрейн и Гуенхвифар.