Казано най-просто, кралицата бе дамата на краля; не само домакиня и пазителка на неговото домашно огнище — с това би се справил всеки сенешал и иконом. Кралицата, също като великата жрица на Авалон, беше символ на реалностите в живота, тя бе длъжна да напомня на народа си, че в живота има много други неща, освен войни, битки и стремеж към власт. В крайна сметка основният дълг на един крал бе да се сражава за всички тези, които не биха могли да се защитят сами — старите хора, малките деца, бременните жени, бабите и дядовците, болните. Действително, сред племената на Древните съществуваше обичай младите жени да се сражават редом с мъжете — в стари времена бе съществувало дори училище, в което жени се обучавали на бойното изкуство. Но от зародиша на сегашната цивилизация осигуряването на храна и защитата на дома от нападатели ставаше все повече мъжко задължение. Мъжете пазеха огнището, за да могат старите хора и малките деца да живеят в сигурност, а жените се грижеха за дома. Когато в древния ритуал на брака със земята, Кралят на кралете се обвързваше с Великата жрица в символична женитба, с това той се обричаше да даде своите сили за кралството, а Кралицата — да съхрани земята, дома, огнището, за да имат мъжете зад гърба си нещо, за което да се сражават… Игрейн поклати нетърпеливо глава. Да мисли за всички тези символи и истината зад старите ритуали бе може би подходящо за една жрица на Авалон, но тя, Игрейн, бе заела мястото си на престола, без да отдели много време на такива разсъждения. Когато Гуенхвифар един ден остарееше достатъчно, та никой да няма нужда от нея, и тя щеше да има време да размисля за тези неща. В днешното цивилизовано време кралицата вече не бе жрица, управляваща само селяни, които се грижат за ечемичените си ниви, нито пък кралят — велик ловец, който вилнее сред дивеча!
— Хайде, Гуенхвифар, Кай ти е намерил прислужнички, но аз като майка на бъдещия ти съпруг трябва да те облека за сватбения ти ден, след като собствената ти майка не е тук.
Младата жена заприлича на ангел, когато я облякоха — прекрасната й коса засия като чисто злато на слънчевата светлина с блясък, по-силен от този на златния венец, който поставиха върху нея. Дрехата й бе от най-фин бял плат — тънък като паяжина. Гуенхвифар каза със свенлива гордост на Игрейн, че платът бил донесен от много далечни земи, по-далечни дори от Рим, и че бил по-скъп от златото. От този плат баща й купил за украса на черковния олтар и за покривка на една свещена реликва. Дал и на нея едно парче, а тя го запазила, за да ушие от него сватбената си рокля. Имало още от този плат — от него щяла да ушие празнична туника за Артур — нейният сватбен подарък за него.
Дойде Ланселет, за да ги отведе на утринната литургия, която щеше да се отслужи преди сватбата. После през целия ден щеше да има веселие и пиршества. Изглеждаше блестящо в карминеночервената туника, която бе носил и преди, но бе облечен за езда.
— Нима заминаваш, Ланселет?
— Не — отвърна той. Говореше спокойно, но не можеше да откъсне очи от Гуенхвифар. — По време на празненствата през деня, част от новодошлите войници и кавалерията на Артур ще покажат на хората какво могат; аз съм един от ездачите, които ще показват умението си този следобед. Артур счита, че е време да покаже на своя народ какви намерения има.
Игрейн отново видя този покорен, изпълнен с безнадеждност поглед, с който той винаги гледаше Гуенхвифар, видя и сияйната усмивка, с която момичето погледна към него. Не можа да чуе какво си казват, но беше убедена, че е нещо съвсем невинно. Не им бяха необходими думи. Игрейн отново осъзна с отчаяние, че от това ще произлязат само нещастия.
Тръгнаха заедно надолу по коридорите, а по пътя към тях се присъединяваха прислужници и благородници — всички се тълпяха за литургията. На стъпалата на параклиса към тях пристъпиха двама млади мъже, чиито шапки бяха украсени също като на Ланселет с дълги черни пера. Гуенхвифар си припомни, че и Кай носеше такава украса на шапката си. Може би това бе някакъв белег за принадлежност към най-близкия приятелски кръг на Артур?
А Ланселет попита:
— Къде е Кай, братко? Не трябваше ли той да бъде тук, за да съпроводи милейди до църквата?
Един от новодошлите — едър, набит мъж, който въпреки това според Гуенхвифар далечно напомняше Ланселет — каза:
— Кай и Гауейн обличат Артур за сватбата. Всъщност мислех, че и ти си с тях, защото тримата сте като братя на Артур. Той ме изпрати да изпълня това задължение, тъй като съм роднина на лейди Игрейн. Мадам — обърна се той с поклон към Игрейн — нима не ме помниш? Аз съм син на Господарката на Езерото. Името ми е Балан, а това е нашият несъщ брат Балин.