Гуенхвифар кимна любезно. „Възможно ли бе едрият, грубоват Балан да е наистина брат на Ланселет? Все едно някой бик да е брат на чистокръвен жребец от южните страни!“ Балин, братът от осиновяването, бе нисък и червендалест, с коса, жълта като на саксонец, и брадат също като саксонец. Тя продължи на глас:
— Ланселет, ако желаеш да съпроводиш нашия господар и повелител…
— Мисля, че трябва да отидеш при него, Ланселет — каза с усмивка Балан. — Като всеки мъж, комуто предстои да се ожени, Артур е страхотно нервен. Нашият крал може да се сражава на бойното поле като самия Пендрагон, но тази сутрин, докато го приготвяхме за невестата му, се държеше като съвсем младо момче, какъвто е всъщност!
„Горкият Артур“, помисли Гуенхвифар, „тази сватба е по-голямо изпитание за него, отколкото за мен — аз поне нямам друг избор, освен да се подчинявам на волята на баща си и на краля!“ За миг тя се поразвесели. Горкият Артур, налагаше се да я вземе за доброто на кралството. И щеше да я вземе, дори ако беше белязана от едра шарка, или пък стара и грозна. Просто още едно от задълженията, също както бе длъжен да води войските си в битка срещу саксонците. Но от саксонците знаеше какво може да очаква! Тя каза меко:
— Лорд Ланселет, ще предпочетеш ли да отидеш при господаря Артур?
Очите му й казаха съвсем ясно, че не иска да се откъсне от нея; за ден-два тя се бе научила да разчита неговите погледи. Не бе разменила с Ланселет нито дума, която не би могла да изкрещи на висок глас пред баща си, Игрейн, и всички епископи в Британия, събрани заедно. Но той за първи път очевидно се разкъсваше от противоречиви чувства.
— Последното нещо, което желая, е да те оставя, мадам, но Артур е мой братовчед и приятел…
— Да пази Бог някога да застана между теб и него — отвърна тя и му протегна малката си ръка за целувка. — С този брак ти ставаш и мой братовчед. Върви при моя господар и повелител и му кажи… — тя спря, уплашена от собствената си смелост; прилично ли бе да говори така? Господ да им е на помощ на всички, след час тя щеше да е законна съпруга на Артур. След като думите й бяха само израз на загриженост за бъдещия й съпруг, какво значение имаше дали сега ще каже нещо непремерено? — Кажи му, че с радост връщам най-верния му пълководец и че го очаквам с обич и покорство, сър.
Ланселет се усмихна. Стори й се, че усмивката му подръпна някаква струна в душата й и тя неволно отвърна също с усмивка. Възможно ли бе да го чувства до такава степен като част от себе си? Всичките й жизнени сили бяха съсредоточени в това докосване на устните му до ръката й. Преглътна и внезапно осъзна какво е чувството, което изпитва. Въпреки вестта, изпълнена с обич и покорство, която пращаше на Артур, Гуенхвифар разбра, че би продала душата си, за да може да върне времето, да може да каже на баща си, че не би могла да вземе за мъж друг, освен Ланселет. Това бе също толкова истинско, колкото и слънцето над нея и тревата под краката й, също толкова истинско — тя отново преглътна — колкото бе истински и Артур — Артур, който се подготвяше за тяхната венчавка. Тя самата сега трябваше да отиде на света литургия, за да се подготви за брачния обет.
„Нима Бог си прави някаква жестока шега — да не ме остави да осъзная какво изпитвам, докато не стане прекалено късно? Или може би е някоя от примките на сатаната, може би Лукавият ме изкушава да наруша дълга си към баща и съпруг?“ Тя не чу какво й каза Ланселет; разбра само, че ръката му се откъсна от нейната, че той и обърна гръб и си тръгна. Почти не чу и любезните думи на двамата несъщи братя, Балин и Балан — кой всъщност беше синът на Господарката на Езерото? А, да — Балан; полубратът на Ланселет, който му приличаше не повече, отколкото гарванът прилича на орела.
Сега Игрейн й говореше нещо.
— Оставям те на грижите на Артуровите рицари, скъпа. Трябва да разговарям с Мерлин, преди да започне литургията.
Гуенхвифар разбра със закъснение, че Игрейн очаква тя да й позволи да си тръгне. Вече бе встъпила в правата си на велика кралица. Почти не чу собствените думи, с които отпрати по-възрастната жена.
Игрейн прекоси двора на замъка, като мълвеше извинения към хората, в които неволно се блъскаше, докато се опитваше да се добере до Талиезин в тълпата. Всички бяха облечени в ярки празнични дрехи — единствено той се отличаваше с обичайните си сиви одежди.