— Татко…
— Игрейн, детето ми. — Талиезин сведе поглед към нея и Игрейн се почувства странно успокоена от това, че той се обръща към нея така, когато беше четиринадесетгодишна. — Мислех, че помагаш при обличането на нашата невеста. А тя е толкова красива! Артур се сдоби с истинско съкровище! Научих, че е и умна, образована и набожна — това много ще зарадва епископа.
— Татко — Игрейн снижи гласа си така, че никой наоколо да не може да чуе думите й, и продължи умолително — Трябва да те попитам — съществува ли някакъв почтен начин, по който Артур може да избегне този брак?
Талиезин примигна смутено.
— Не мисля, че няма такъв начин. Та нали всичко е готово за бракосъчетанието, което ще се състои веднага след литургията. Бог да ни е на помощ — нима всички сме били измамени? Да не би тя да е безплодна — или може би не е вече девствена? Той поклати потиснато глава. — Освен ако не се установи, че е прокажена или вече бременна с детето на друг мъж, няма начин да се спре бракосъчетанието им; пък дори и в такъв случай не бихме избегнали скандала и оскърблението, което ще си спечелим враг в лицето на Леодегранс. Защо ми задаваш такъв въпрос, Игрейн?
— Убедена съм, че тя е добродетелна. Но видях как гледа Ланселет, видях и погледите, които той й отправя. Нима от този брак би могло да произлезе нещо друго, освен нещастие — щом още отсега невестата е увлечена по друг, при това по най-близкия приятел на младоженеца?
Мерлин я загледа с пронизващия си поглед; макар и вече много стар, не бе загубил своята проницателност.
— Значи такава била работата. Винаги съм си мислил, че нашият Ланселет е прекалено красив и има повече чар, отколкото е добре за самия него. Но в края на краищата той е почтено момче; може би това е някаква младежка фантазия и те ще я забравят, когато младите минат под венчило и споделят брачно ложе. Може би ще си спомнят за това с малко тъга, като за нещо несбъднато.
— В девет от десет такива случая бих се съгласила с теб — отвърна Игрейн, — но ти не си виждал как се гледат, а аз съм.
Мерлин въздъхна отново.
— Игрейн, Игрейн, дори да си права, какво бихме могли да сторим? Леодегранс Веднага би обявил война на Артур, а Артур има вече достатъчно предизвикателства, с които ще трябва да се справи. Не чу ли за онзи северен крал, който пратил вест на Артур, че одрал брадите на единадесет други крале, за да си направи от тях наметало, и че Артур трябвало да му плаща данък, инак щял да вземе и неговата брада?
— А Артур — той как отговори?
Мерлин каза:
— Ами прати отговор, че що се отнася до брадата му, то тя още не е пораснала истински и не би свършила работа; но че ако онзи крал иска, да заповяда и да се опита да я вземе, стига да може да си проправи път през труповете на мъртвите саксонци. Прати му и главата на един победен саксонец — тъкмо се връщаше от поредния си поход срещу тях и го уведоми, че неговата брада би била по-подходяща за наметалото на един приятел, редом с когото би се сражавал на драго сърце, вместо срещу него. И накрая му съобщи, че би му изпратил подарък като крал на крал, но не иска данък от приятели и никому не плаща данък. Така че тази работа се размина, но виж сама виждаш, че Артур не може да си позволи да има още врагове. Пък и Леодегранс не би бил враг за пренебрегване. По-добре да вземе момичето; бих казал същото, дори да я бе видял в леглото с Ланселет — а нищо такова не е станало и надали ще стане.
Игрейн установи, че кърши ръце.
— Какво да сторим? Мерлин докосна много леко бузата й.
— Това, което винаги правим, Игрейн — ще сторим каквото трябва, както Боговете са наредили. Ще се опитаме да направим най-доброто, което можем. Никой от нас не се е заел с тези неща, за да постигне собственото си щастие, дете мое. Ти си отгледана в Авалон и добре знаеш това. Каквото и да правим в опитите си да променим своята съдба, в края на краищата решават Боговете, или, за да бъдем приятни на епископа, решава Бог. Колкото повече остарявам, толкова повече се убеждавам, че няма значение какви думи ползваме, след като тях казваме едни и същи истини.
— Господарката на езерото не би се зарадвала да чуе такива думи от теб — това произнесе един мургав, слаб мъж, който се бе появил зад Талиезин. Беше облечен в тъмни дрехи и с еднакъв успех би могъл да бъде друид или християнски свещеник. Талиезин се поизвърна и се усмихна.
— Въпреки това Вивиан знае, също както и аз, че те са верни. Игрейн, мисля, че не познаваш най-новия от нашите големи бардове — доведох го тук, за да пее и свири на сватбата на Артур. Представям ти Кевин, мадам.
Кевин се поклони ниско. Игрейн забеляза, че се подпира на една украсена с резба тояга като върви. Едно момче на дванадесет — тринадесет години носеше арфата му, увита в калъф. Често бардовете и арфистите бяха слепи или сакати, особено тези, които не бяха друиди — малко напълно здрави момчета биха отделили време, за да се обучат на това изкуство. Но за своите бардове друидите обикновено подбираха хора, здрави телесно и душевно. Рядко се допускаше човек с недъг да получи друидско образование — съществуваше убеждение, че с недъга боговете белязват хора с някакъв инак незабележим недостатък. Разбира се, би било недопустимо Игрейн да каже на глас нещо такова — тя прие, че дарбата му е толкова изключителна, че са го приели въпреки правилата.