Най-сетне всичко бе свършило и хората започнаха да се стичат към църковните двери. Артур и най-близките му рицари не бяха помръднали. Кай покани с жест Лот и Моргоуз да се приближат към тях. Моргана тръгна след тях. Забеляза, че Игрейн, Мерлин и мълчаливият арфист също не напускат църквата. Вдигна очи и срещна тези на майка си. С ясновидството си или не, но изпита внезапно убеждение, че ако не бе присъствието на епископа, тя веднага би я притиснала в прегръдките си. Тя се поизчерви и отмести очи, за да избегне нежността в погледа на Игрейн.
Бе мислила колкото е възможно по-малко за майка си; всъщност основната й мисъл по отношение на нея бе, че на всяка цена трябва да опази в тайна от Игрейн името на бащата на детето си. Струваше й се, че по време на безконечните мъки на раждането бе повикала на глас майка си като малко дете, но не можеше да си го спомни със сигурност. Дори сега се опасяваше от по-близък контакт с майка си, която на времето също бе надарена с ясновидски способности. Игрейн също бе обучавана на Авалон; Моргана можеше да отхвърли своето детско чувство за вина, но дали Игрейн нямаше да я кори за случилото се, което в крайна сметка не бе по неин избор?
Сега Лот прегъна коляно пред Артур, а Артур, със сериозно и приветливо изражение на младежкото си лице, го повдигна и го целуна по двете бузи.
— Радвам се, че дойде на сватбата ми, чичо. Радвам се, че имам толкова верен роднина и приятел, който охранява северните брегове на кралството ми. Твоят син Гауейн е моят най-близък и скъп приятел. И на теб, лельо, дължа благодарност, че си ми дала сина си, който ми служи толкова предано.
Моргоуз се усмихна. Моргана си помисли, че тя е все още красива — много по-красива от Игрейн.
— Е, господарю, скоро ще имаш поводи за още благодарности, защото имам и по-млади синове, които не говорят за нищо друго, освен за мига, когато те също ще могат да служат на своя върховен повелител.
— Ще бъдат добре дошли, също както големия им брат — каза учтиво Артур и хвърли поглед зад гърба на Моргоуз — там, където бе коленичила Моргана.
— Добре дошла, сестро. На тържествата по коронясването ти обещах нещо и смятам сега да го изпълня. Ела при мен — той й протегна ръка. Моргана се изправи, съзнавайки ясно напрежението, което се излъчваше от ръката му, стиснала нейната. Той не я погледна в очите, а я поведе направо към мястото, където облечената в бяло жена коленичеше, обвита от блестящия облак на златистите си коси.
— Милейди — промълви той и за момент Моргана не бе сигурна към коя от двете се обръща; той гледаше ту към едната, ту към другата, и когато Гуенхвифар стана и вдигна поглед, стреснатото й изражение показа, че е разпознала Моргана.
— Гуенхвифар, това е сестра ми Моргана, херцогиня на Корнуол. Моето желание е да я поставиш на първо място сред придворните си дами, защото такова положение съответства и на ранга й.
Моргана видя как Гуенхвифар навлажни устни с малкото си езиче, прилично на котешко.
— Господарю и повелителю мой, ние с лейди Моргана вече се познаваме.
— Така ли? Откъде? — попита Артур с усмивка.
Моргана каза сухо:
— Това беше, когато съпругата ти учеше в манастира в Гластънбъри, господарю. Загуби се в мъглите и попадна на бреговете на Авалон.
Също както в онзи далечен ден сякаш нещо сиво и мрачно, прилично на пепел помрачи блясъка на хубавия ден. Въпреки изисканата си рокля и фино изтъкания воал, Моргана се почувства като някакво грубо, недорасло земно създание, щом започна да се сравнява с почти безплътната златистобяла Гуенхвифар. Усещането продължи само миг, защото Гуенхвифар пристъпи, прегърна я и я целуна по бузата, както бе редно между близки роднини. Отвръщайки на прегръдката й, Моргана почувства, че Гуенхвифар е крехка като скъпоценен стъклен предмет и Моргана отново я сравни със собствената си солидност, която напомняше чепато, яко дърво. Дръпна се плахо, за да изпревари дръпването на Гуенхвифар. Дори устните й бяха някак груби, сравнени с нежната буза на другата, която напомняше докосването на листче от роза.
Гуенхвифар каза с нежен глас:
— Приветствам сестрата на моя съпруг и господар, повелителката на Корнуол — мога ли да те наричам Моргана, сестро?
Моргана си пое дълбоко дъх и измърмори:
— Както предпочиташ, господарке.